Статията му даде почти всичко: там дори бе обяснено, че Дейвид Мартинес бил адвокат в Лондон, преди да наследи загадъчната сума.
След две минути в мрежата Саймън намери „известната адвокатска кантора“, където беше работил Дейвид Мартинес: имаше списъци с адвокати на всяка кантора.
Саймън застана до прозореца и позвъни в кантората на Мартинес. Рязък глас го помоли да се представи и той го стори: Саймън Куин от „Дейли Телеграф“.
Препращаха го из системата известно време, оставяха го на изчакване, свързаха го с отдел „Личен състав“, пак го оставиха на изчакване, но най-сетне го свързаха с някакъв извънредно надут човек, явно шефа на Дейвид Мартинес, Роланд де Вилие, който охотно му даде номера на мобилния телефон на Мартинес. Всъщност шефът дори додаде за разкош: „Надявам се да е загазил“.
После прекъсна рязко.
Саймън погледна към бележника си върху подпрозоречната дъска. Телефонният номер, който адвокатът надменно му даде, беше британски. Набра цифрите, но в ухото му прозвучаха две дълги иззвънявания, от което отсъди, че този тип Мартинес е в чужбина, може би в Испания.
По сателит до него стигна колеблив глас:
— Ало?… Кой е?
24
Във въздуха вонеше на изстинали змиорки. Мъглата, бедничката, се промъкваше в стаята крадешком. Дейвид седеше в студа и мрака и размишляваше над думите на Хосе. После се окопити. Трябваше да поговори с Ейми. Да й разкаже всичко това.
— Ейми!
Гласът му отекна кухо. Опита отново:
— Ейми!
Къде беше тя? Не я беше виждал вече цял час. Трудно му беше да повярва, че Ейми е навън на дъжда.
Повика я отново. Гласът му изкънтя сред плесенясалата дървесина и по празния коридор. Нищо.
След бърз оглед установи, че на долния етаж няма никого: чуваше само неспирното търчане на плъховете, разбягали се пред него към всевъзможните противни дупки.
Ами в стаята, където спяха заедно? Той и Ейми. И където си говореха до късно посред нощ.
Трябваше да се качи по стълбите, да тръгне нагоре по стъпалата. Трополенето на стъпките му бе в синхрон с туптенето на сърцето му, когато отново повика Ейми — нищо, коридорът беше празен.
Бутна вратата и в този момент съзнанието му се изпълни: изненадващо и живо си представи как родителите му умират в колата си. Разбитата глава на майка му, тънката струйка кръв от отпуснатата й уста…
Може би същото се бе случило с Ейми. Всички близки хора му бяха отнети, всички.
Дейвид огледа стаята, която делеше с Ейми. Беше празна. Нямаше дори плъхове, нито гарвани, които да грачат на прозореца. Леглата все още бяха долепени, старата репродукция на някакъв йезуитски светец все още висеше накриво на обелената стена. От тавана се процеждаше влага като в бедняшка порутина.
Останала му беше само една спалня — стаята на Фермина и на Хосе. Не се съмняваше, че вратата е заключена и барикадирана срещу света.
Може би тя беше там?
Дейвид събра цялата си смелост, излезе в коридора и се провикна: Ейми… Ейми… Но тишината в отговор го задуши.
Това беше нетърпимо. Той копнееше да избяга, да открие истината и да намери Ейми, а после да избяга, да се махне от тази ужасна къща, от този потискащ паметник. Страданията и мъченията на каготите — жигосани, прокудени, унижавани — сякаш се бяха просмукали в тухлите и в хоросана. Дейвид искаше да намери Ейми и после да отлети.
Вдигна юмрук, за да похлопа на вратата. Щеше дори да я изкърти, ако трябва.
Само че го възпря глас точно зад него.
— Дейвид?
Той се завъртя. Беше Ейми.
— Къде беше?
— Долу — поклати глава Ейми, — в мазето… за да проверя…
— Какво?
— Тунелите. Chemins des Cagots. Забрави ли? Елоиз каза, че имало проходи, прокарани от каготите… и си помислих, че ако загазим, може да ги използваме… обаче намерих само изби…
Той положи ръце на раменете й.
— Хосе ми каза, разказа ми всичко… цялата история. Заключил се е там… с Фермина.
Дейвид кимна начумерено наляво, към вратата.
— Но защо?
Зае се да й обяснява.
И почти веднага спря. Разговорът беше прекъснат от страховит и непогрешим звук.
Изстрел. Последва още един изстрел.