В стаята на семейство Гаровийо.
Двамата хукнаха към вратата и заблъскаха по ръждясалите ключалки. Дървото и металът се съпротивляваха минута-две. Но дъските бяха проядени от червеи, бравите бяха много стари и вратата се нацепи и накрая зейна. Влетяха вътре.
Дейвид погледна и сърцето му се сви от горчиво отвращение. Ейми закри лицето си с ръка и се разплака.
Два трупа седяха на два стола.
Хосе и жена му.
Фермина Гаровийо беше застреляна първа от упор в слепоочието и страничната част на главата й просто липсваше. Отблъскващата рана бе отпечатана с кървава диря, плиснала по отсрещната стена. Хосе явно най-напред беше прострелял жена си и после беше насочил пистолета към себе си. Неговата рана беше още по-зловеща: цялата горна част на черепа му беше отнесена. Белезите от изгоряло по тънките му бели устни показваха как го е направил — как е пъхнал пистолета между зъбите си, дръпнал е спусъка и е пръснал мозъка си.
На тавана имаше още кръв, а стената отзад потвърждаваше самоубийството. Дейвид погледна за последен път сивкавата и подобна на желе материя в горната част на стола и усети, че започва да му се повдига.
Но защо?
Защо го бяха направили?
Отговор — отговорът — се появи незабавно. Заплашителното свистене на гуми навън.
Дейвид отиде право до прозореца и огледа мястото, а мускулите му се напрегнаха тревожно. И ето. Беше там. Причината за самоубийството на Хосе и на Фермина може би. Червена кола, която се движеше бавно между мокрите дървета. Мигел несъмнено беше вътре. Дейвид си спомни думите на стария Хосе. Някой ден той ще ме убие.
Ейми застана до Дейвид на прозореца. Изруга и потръпна едновременно.
Все пак имаше слаба надежда. Червената кола намали и спря, после отново потегли, но не накъдето трябва. Дейвид осъзна с лек прилив на оптимизъм, че вероятно Мигел все още ги търси. Вълка не знаеше къде е укритието, а просто обикаляше. Откога ли го правеше? Както и да беше открил, че са избягали в Кампан — може би изтезавайки Елоиз? — не беше научил точно къде е укритието.
Но нямаше да му отнеме дълго. Накрая щеше да забележи скритата отбивка. Мигел щеше да мине покрай храстите и да погледне в правилната посока. И да намери къщата. А после щеше да дойде и да ги убие. Бум. Бум. Бум.
— Пистолетът! — възкликна Ейми.
— Какво?
— Трябва да има пистолет.
Имаше право. Дейвид бързо огледа стаята за пистолета на Хосе. Старецът трябваше да има пистолет, за да застреля себе си и жена си. И наистина — на сивкавата светлина проблесна черен метал. Дейвид се пресегна между безжизнените крака на Хосе и взе пистолета. С него бяха произведени само два изстрела.
Взе го и насочи дулото към тавана.
За една безумна секунда всичко се завъртя шеметно в съзнанието на Дейвид: преди година той беше апатичен медиен адвокат. Отегчен, подсигурен и необяснимо тъжен. Пътуваше до работа с метрото, вечер у дома си притопляше пилешко къри в микровълновата, понякога пийваше по бира с приятел. Ако извадеше късмет, правеше безсмислен секс с жена, която не обича. А сега беше ужасен, гневен и преследван, обаче парадоксалното бе, че се чувства по-жив от всякога.
Сега му се живееше, страшно му се живееше. Искаше да открие по-дълбоките причини за убийството на родителите си и да отмъсти за смъртта им. Но най-напред трябваше да избяга.
— Градината отзад — каза Ейми, мъчейки се да възпре сълзите си. Беше силна и изглеждаше ядосана. — През градината към клисурата, а? Може да тръгнем натам.
Забързано излязоха от вратата и поеха по коридора. Влажните стари дъски скърцаха глухо, докато двамата слизаха долу към задната част на къщата, откъдето щяха да прекосят градината към гората. Обаче Ейми го дръпна назад.
— Чуй!
Той се заслуша — тя имаше право. Гласове. Навън в градината, може би от другата страна на зида, в горите.
— Не можем да рискуваме — прошепна Ейми напрегнато. — Как е пътят?
— Колата на Мигел е там.
Тя въздъхна безсилно… и уплашено. Дейвид усети яростта в гърдите си.
— В капан сме. Мамка му, в капан сме! Спипа ни натясно!
— Не. Мазето! — стисна го тя за ръката. — Сигурна съм, че долу има тунели. Хайде, ще ги намерим.
Ейми се обърна, двамата хукнаха по покрития с плесен коридор и завиха надясно. Под стълбите беше вратата към старото мазе. Дейвид посегна към бравата.
Ясно се чуваше тихото бучене на автомобилен двигател. Някъде навън в дъжда и насред развалините се движеше кола, пълзеше дебнешком покрай старите къщи на каготите и завиваше по отбивката към укритието. Гласовете навън, в горите зад къщата, още се чуваха. И приближаваха.