Вратата към мазето водеше към тъмни стълби, които се гмурваха в тъмния като в рог подземен свят на укритието на каготите.
Нямаха избор. Дейвид последва Ейми надолу по стълбите към мрака. Обърна се, плътно затвори вратата зад тях и тъмнината стана още по-плътна. Сякаш се давеха нощем.
— Ейми…
— Да!
— Добре ли си?
— Това е подът… струва ми се.
Дейвид извади телефона си, включи го и използва светлината от екранчето като фенер — слабото сияние освети кънтящото черно подземие. Той се огледа в тъмното.
— Чакай.
Ейми вдигна пръст към устните си. Застинаха неподвижни и безмълвни. Уплашени. Ясно се чуваха мъжки гласове. Вътре в къщата.
— Избите!
Дейвид присви очи. Сега, когато зрението му се приспособи, видя истинските размери на мазето. Беше огромно — с висок таван, обширно, простираше се в мрака като същинска средновековна тъмница. Може би тук бяха съхранявали огромни количества храна, когато се налагало каготите да се укриват.
В главното сводесто помещение имаше поредица от масивна врати от дърво и желязо, които вероятно водеха към още тъмни и влажни складове. Три от вратите бяха отворени, две — затворени.
— Трябва да претърсим… местата…
Надникнаха в първото мазе. Тук беше толкова студено и лепкаво, че дъхът им увисваше във въздуха — привидения на изречените думи. Дейвид освети с екранчето на телефона си. На трегера беше издълбано гъше краче. Знакът на Каин. Дейвид бързо завъртя светлината насам-натам, но помещението беше празно. Покрай стената имаше тясна каменна пейка, също празна. Усещаше се лек мирис на граниво.
Горе се чуха още шумове. После по стълбите затрополиха обувки. Мъжете претърсваха горните етажи на къщата. Щяха да намерят Хосе и Фермина. И това вероятно щеше да ги забави. Дейвид се помъчи да не размишлява над реакцията на Мигел. Щеше да се натъкне на отвратителната гледка на сложилите край на живота си свои родители и гневът му щеше да се разрази по-силен от когато и да било.
После терористът щеше да се досети и да слезе долу. И да намери вратата на мазето.
Дейвид се постара да овладее паниката си и се запъти към съседното подземие. То приличаше на първото — дълго, празно и леко зловонно. Тревогата му думкаше като барабан. И ускоряваше.
Дейвид навлезе още по-навътре, за да провери дали няма скрит изход. Нямаше. Третото подземие беше същото — никакви други врати. Вече се чуваше зловещият глас на Мигел — в коридора горе. Крещеше. Много скоро той щеше да забележи входа към мазето.
Бяха стигнали до четвъртото подземие, предпоследното. Беше запечатано. Металната врата беше висока и цялата прогнила.
— Пробвай я! — прошепна Ейми. — Трябва да…
— Дръж светлината…
Ейми взе телефона и го насочи, а Дейвид задърпа с неистова сила студената метална брава. Дръпна по-рязко, а после още по-рязко. Вратата започна да се плъзга съвсем бавничко. Скърцаше и се оплакваше, постепенно отстъпвайки пред отчаяните му усилия. Металът стържеше дразнещо по камъка и после изведнъж сякаш избухна — вратата зейна и отвътре се изля мътен поток от кафеникава вонлива течност, вълна от гъста и смрадлива супа, която беше толкова мощна, че повали и двамата на пода на мазето.
Плъзгаха се, плъзгаха се и се бореха за въздух в мръсната вода, а докато постепенно успокояващите се талази блъскаха и носеха Дейвид, той успя да види бели като кисело мляко откъслеци плът, застинали в гримаси човешки глави, влакнести отрязани ръце. Главите бяха полуразложени, космите по едно от лицата приличаха на ръждива кафеникава жичка, щръкналата кост на една ръка стърчеше от подобните на ремъци мускулни влакна…
— Ейми?
Тя се подхлъзваше в соковете на труповете и с мъка се задържаше на крака. Дейвид впери в нея ужасен поглед. И двамата бяха покрити с кафеникавозелена восъчна мръсотия. Дейвид не се сдържа и повърна — изригна съвсем мъничко в стичащата се течност, после повърна за втори път. Ейми кашляше свирепо, докато се изправяше на крака, после явно се успокои и затвори очи, отново ги отвори и посочи към тавана.
Гласовете горе звучаха по-рязко, по-наблизо и по-гневни, мъжете почти бяха приключили с претърсването на къщата. Тя прошепна: