— Последната врата… какъв избор…
Подхлъзвайки се в локвите, двамата приближиха към последната врата. Заедно дръпнаха бравата, но металът беше хлъзгав в мазните им ръце. По лицето на Ейми се изписа съвсем очевидният страх — ами ако и зад тази врата имаше течности и кости? — обаче не се оказа така.
Вратата се отвори много лесно. От другата страна се показа сухо и просторно помещение, а в дъното на сводестото подземие зееше… проход. Запречен от паяжини, дълъг и зловещ.
— Тунелът!
Ейми вече бе влязла и викаше Дейвид да я последва. Той спря, за да затвори вратата на подземието зад тях. Тихо, но категорично. Вратата нямаше да спре никого. Нямаше да спре Вълка. Можеше само да забави преследвачите им с няколко безценни минути.
— Така.
Коридорът беше твърде нисък, за да вървят изправени — налагаше се да приклекнат и да подтичват отчаяно като злочести едри насекоми.
Но най-сетне бягаха. Стъпките и гласовете заглъхнаха. Ала когато мъжете намерят вратата на мазето?
Дейвид насочи светлината от телефона наляво, после надясно и на мъждукащата светлина от екранчето се показаха разклонения на главния тунел. По тавана на най-близкия проход се точеше червей — тлъст и гърчещ се. Дейвид усещаше лепкавите течности по джинсите си — целият беше покрит с разлагащи се човешки тела, беше изпоцапан с петна от древна човешка мазнина. Желанието да повърне отново стегна гърлото му.
— Ето този — посочи Ейми полузадавено. — Върви наляво. Вероятно… със сигурност… би трябвало да води към горите…
— Хайде!
Тръгнаха, уплашено смълчани, докато някакъв тих шум не ги накара да спрат и да се замислят — през пръстта горе се процеждаше вода и капеше по калните стени.
— Река Адур? — попита Ейми. — Движим се в друга посока.
— Вече е твърде късно. — Дейвид сграбчи мократа ръка на Ейми. — Бързо…
Няколко метра по-нататък калният проход започна да се разширява и да става по-висок, докато не стана възможно да вървят почти изправени. Докато не стана възможно да хукнат.
И те хукнаха. Проходът изви наляво, после надясно и накрая спря пред няколко стъпала от спечена пръст. Над тях имаше капак.
— Може да води къде ли не — отбеляза Ейми. — В нечия къща. В пекарната.
— Ще ги изненадаме…
Дейвид изкачи стъпалата в пръстта и силно замахна с рамо нагоре, капакът започна да поддава, ивица светлина падна върху лицето му и люкът се отвори рязко и шумно. Той надникна, него пък го гледаха четири ухилени лица.
Какво?
Оказа се, че не са лицата на хора. Бяха четири парцалени кукли — кампанските mounaque. Семейството парцалени кукли, настанено на първия ред в църквата.
Куклите бяха вечно усмихнати. Хилеха се срещу изпоцапаното лице на Дейвид, докато той се измъкваше през люка, а после се надвеси над отвора и издърпа и Ейми горе. Тя се озърна.
— Църквата… разбира се.
Дейвид кимна.
— Най-добре да свалим тези дрехи… веднага… да ги съблечем и да използваме тези…
Посочи към куклите. След минутка вече се бяха съблекли, бяха извадили парите и другите си вещи и бяха навлекли обикновените дрехи на парцалените кукли, широките джинси и пуловери. Дейвид изрита дрехите, мъчейки се да си представи какви… неща… каква ли зловонна утайка… е докосвала кожата му.
— Добре ли си? — попита той.
Ейми бършеше глава с пуловера си, който бе съблякла. Потръпна.
— Боже, Дейвид! Какво беше… онова нещо? В мазето?
— Телесни течности.
— Моля?
— Ако съхраняваш тела в херметически затворено помещение векове наред, те се разлагат… по определен начин. Обаче…
— Втечняват се?
— Накрая. — Той огледа църквата, чудейки се какво да правят сега.
Ейми го притисна:
— Обясни ми!
— Труповете постепенно се осапуняват. Мастната тъкан не гние, а се разлага и от нея се образуват неразтворими съединения — сапуни. После с течение на вековете те отново се превръщат в… ами… — Той се опитваше да не мисли за това. — Нещо като бульон. С месо. Съжалявам. Но точно на това се натъкнахме…
— Откъде знаеш тези работи?
— Човешка биохимия.
Тя цялата трепереше.
— О, божичко! О, божичко! О, божичко!
Очите й бяха затворени и поглъщаха мъртвешката противност на всичко. Дейвид реши да не споделя с нея най-мрачните си страхове. Една от причините да съхраняваш човешки тела толкова старателно и предпазливо е, ако се опасяваш, че те са на сериозно болни хора. На заразноболни хора.