— Добре — отвори очи Ейми. — Добре съм. Обаче Хосе… — Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Горкият Хосе! А сега какво?
— Ще се омитаме от Кампан!
Той се промъкна до входната врата и я открехна. Двамата крадешком поеха по пътеката през обраслия двор на църквата към желязната порта. И се озърнаха вторачено. Не се виждаха нито хора, нито коли. Единственото човешко присъствие беше една самотна старица, която бързешком крачеше, понесла чадър, по сивата и пуста главна улица.
— Бягай…
Изхвърчаха от църквата, прекосиха скромната главна улица на Кампан, прехвърчаха покрай последната полуразрушена къща и после извън града… И продължиха да тичат.
Двайсет минути по-късно Ейми спря, подпряла ръце на коленете си. Задъхана, задавена. Едва не повърна. Дейвид спря изтощен и се озърна — бяха стигнали на кръстовище, където автомобилите прелитаха бясно, поели към главния път.
Но Ейми продължи да тича.
— Можем да стопираме! Трябва да тръгнем на автостоп…
— Накъде?
— Към Биариц. Някъде, където има много хора, тълпа, в която да се изгубим. Този път е за Биариц.
Той я последва, а тя изтича към шосето, вдигнала палец с надеждата някой да спре и да ги качи. Дейвид беше отчаян — кой щеше да им спре, по дяволите! Облечени като плашила, с уплашени лица, изцапани с някаква неописуема гадост.
Пет минути по-късно спря френски камион с ябълки, шофьорът се наведе над седалката и отвори предната врата. Двамата се качиха и отрупаха мъжа с благодарности. Той огледа дрехите им, подуши въздуха и после сви рамене. Подкара.
Бягаха. Измъкваха се по натовареното шосе за Биариц. Дейвид се облегна — ръцете го боляха, мислите му кръжаха — и зачака да изпита облекчение. В този момент нещо изпиука. Съобщение. Отупа нелепите си джинси — телефонът му! Беше забравил, че си е включил телефона, за да използва светлината — иначе през цялото време го държеше изключен, да не би Мигел да следи и неговия номер.
Докато измъкваше телефона от джоба си, Дейвид усети осезаемо силно противоречие, сблъсък със съвремието и с лудостта. Целият беше мокър с противните втечнени тела на многобройни мъртъвци, а телефонът му въпреки това пиукаше.
Пулсиращият на екранчето номер беше британски. Натисна копчето.
И проведе един от най-странните телефонни разговори през живота си. С някакъв журналист в Англия. Журналист на име Саймън Куин. Телефонният разговор продължи един час и когато приключи, вече бяха навлезли дълбоко сред възвишенията на Гаскония и бяха съвсем близо до Канбо ле Бен.
Дейвид прекрати разговора. После набра случаен номер и веднага щом му вдигнаха, отвори прозореца и изхвърли с неистово облекчение мокрия и изкалян телефон във високата трева край пътя. Ако някой проследяваше разговорите му, щеше да ги проследи до Канбо ле Бен.
Ейми спеше на седалката до него. Шофьорът на камиона страстно пафкаше цигара, без да им обръща внимание.
Дейвид се облегна и се замисли. Обаждането на журналиста. Какво означаваше то? Убийствата във Великобритания? Учените? Генетиката?
Деформациите?
25
В края на странния телефонен разговор, с изморена от бързото водене на бележки ръка, Саймън благодари на Дейвид Мартинес, изключи телефона и се отпусна по гръб на леглото с радостно блеснал от мисли и идеи поглед.
Невероятно. Беше наистина невероятно. А и напрежението в гласа на младия мъж. Какво преживяваше? Какво се случваше там далеч, в Пиренеите?
Какъвто и да беше отговорът, телефонният разговор беше откровение. Пробив. И трябваше да се отпразнува. Втурна се почти тичешком по стълбите. Трябваше да поговори със Сандерсън и да изпие една победоносна чаша кафе.
Докато сипваше тъмнокафявото смляно колумбийско кафе в кафеварката, Саймън позвъни в Скотланд Ярд. Помисли си, че Сандерсън може и да се ядоса, задето журналистът толкова упорито следи историята, помисли си също, че Сандерсън може пък страшно да се заинтересува от най-новите сведения.
Обаче не успя да се свърже с него. Вместо това го свързаха с Томаски. Младият детектив го изслуша сякаш с приятен одобрителен интерес и докато разказваше историята си, Саймън почти ликуваше от успеха си. Най-хубавата част бяха пръстите на краката. Вече имаха обяснение на синдактилията. Да.