Още докато обясняваше откритията си, Саймън се прокле мислено, задето не е направил връзката по-рано — трябваше да проучи каготите още щом Ема Уайнярд ги спомена! А след това сам щеше да навърже фактите — сраснатите пръсти. Каготите. Пиренеите.
Все пак накрая се бе добрал дотам.
Кафето стана готово и чашата му се напълни. Дойде ред на Томаски да говори, докато журналистът отпиваше от кафето си.
— Значи, Саймън — поде детективът, — казваш, че тези хора… какотите…
— Каготи. Ка-готи.
— Да де. Казваш, че тези ка… готи всички са деформирани? Всички имат сраснати пръсти, така ли?
— Не всички. Но някои със сигурност — това е една от особеностите на каготите. Още от Средновековието. Затова ги карали да си окачват на шията… гъши крак. Като символ и въплъщение на уродливостта им.
— Защо? Защо имат сраснати пръсти?
— По генетични причини. Те са планински хора, женели са се помежду си! Такива деформации се срещат в изолирани общности с по-малък генетичен фонд. Те не се освобождават от гените си. Очарователно, нали?
— Аха. — Томаски се смълча, после добави: — Значи според теб тези жертви… са каготи. Някой избива каготи?
— Така изглежда, Андрю. Не знаем защо, обаче знаем, че някои от тях са каготи и че онези, които са каготи и имат деформирани пръсти, са били подлагани на изтезания. И че убийствата стават къде ли не: във Франция, Великобритания, Канада. — Той замълча. — Някои от тях са много възрастни, живели са в окупирана Франция по време на войната, може би в онзи лагер в Гюрс. Възможно е това също да е връзката помежду им. А някои от тях имат доста пари… — На Саймън му идеше да се разсмее на тези смайващи сведения, но поне бяха някакви сведения. — Трябва да поговоря с Боб Сандерсън. Той трябва да научи за тези неща.
— Разбира се. Заемам се. Ще кажа на инспектора веднага щом го видя.
— Отлично. Благодаря, Андрю.
Саймън затвори. Остави мобилния си и се загледа през прозореца. Половин час тържествува заради откритието си. После към химна на щастието му се присъедини звънецът на входната врата. Журналистът бързо прекоси коридора и отвори. На прага стоеше Андрю Томаски. Да не повярваш!
— Здравейте, детектив, мислех, че…
Полицаят бутна вратата и я затвори зад гърба си с ритник. Саймън отстъпи.
Томаски държеше нож.
26
Томаски изръмжа гневно, когато с първото замахване с ножа не улучи шията на Саймън — с няколко сантиметра.
Журналистът изохка, когато усети втори режещ удар, отново отстъпи и избута острието, обаче Томаски му се нахвърли за трети път, метна се напред и успя да стисне гърлото на жертвата и да насочи ножа право към окото му.
Сред пръски слюнка, задушавайки се, Саймън успя в последния момент да хване ръката с ножа. Острието беше на милиметри от зеницата му и трепереше в яростната им схватка.
Томаски замахваше надолу, жертвата го стискаше за китката и буташе ръката му нагоре. Бяха на пода. Ножът беше твърде близо и Саймън не го виждаше ясно — само като застрашително и размазано сребристо петно, надвиснала над него сивота. Върхът на острието се приближи и журналистът потръпна — щяха да го ослепят, а после да го убият. Да пронижат мозъка му през очната кост.
Очите му мигаха рефлекторно и лееха сълзи. Някъде отзад се чуваха силни шумове. Върхът на ножа трептеше от силата на двамата противници. Саймън изкрещя и направи последно усилие да отблъсне острието, но губеше схватката. Затвори очи в очакване стоманата да потъне в меката тъкан, да разреже очната му ябълка и после да се забие в мозъка му.
А после нещо мокро опръска лицето му, сякаш са го замерили с гъсто желе, и най-неочаквано Томаски стана само тяло, мъртво тегло, отпуснато върху му. Саймън избута тялото на мъртвия полицай и се помъчи да се изправи.
Сандерсън.
Инспектор Сандерсън стоеше на прага редом до полицай с бронежилетка. Бяха разбили вратата. Ченгето с бронежилетка държеше пушка.
— Точно попадение, Ричман.
— Сър.
Инспектор Сандерсън протегна ръка и издърпа журналиста да стане. Но когато той се изправи, коленете му се подгънаха, краката му се разтрепериха от страх и от преживения шок и той отново рухна на пода. Вторачи се в тялото на Томаски. Кос изстрел от упор беше пръснал главата му. Черепът беше на парчета. Разпилени из коридора.
После Саймън усети влагата по лицето си. Лепкава влага. Лицето му беше опръскано с кръвта, а може би и с мозъка на Томаски. Изправи се, гадене стегна гърлото му. Без да продума на полицаите, Саймън хукна към банята на втория етаж и се извърна от огледалото: не искаше да се вижда изпоцапан с мозък и кръв. Наплиска лицето си с вода, и пак, и пак, изхаби цяла кутия с хартиени кърпи и половин бурканче течен сапун, накрая се изплакна, едва не повърна и отново се изплакна.