Сега вече се погледна в огледалото. Лицето му беше чисто. Обаче в бузата му беше заседнало нещо, стърчеше от собствената си раничка. Като парченце стъкло, заровено в плътта му. Саймън се приведе още по-близо към огледалото и издърпа парченцето.
Оказа се един от зъбите на Томаски.
— Съюзът на полските семейства.
Гласът му беше познат. Инспектор Сандерсън стоеше точно зад него, на вратата към коридора.
— Моля?
— Томаски. От известно време държим под око копелето. Съжалявам, че беше на косъм. Подслушваме разговорите му, обаче той успя да се измъкне от сградата…
— Ти…
— Извинявай, приятел. Трябваше да използваме смъртоносна сила. Твърде дълго чакахме.
Ръцете на Саймън продължаваха да треперят от страх. Протегна едната си ръка да провери — още трепереше. Грабна кърпа и избърса лицето си. Постара се да се държи спокойно и по мъжки. Изобщо не успя.
— Защо го подозирахте?
Сандерсън се усмихна тъжно и съчувствено.
— Заради странни дреболии. Оплитането. Помниш ли го?
— Да.
— Ти само за един час откри, че това е мъчение, прилагано на вещици. А Томаски не. Възложих му задачата, преди ти да се заемеш, а той не изрови нищо такова. Уж е умно ченге. Не се връзваше. — Инспекторът посочи към лицето на Саймън: — Още кървиш.
Журналистът отново насочи вниманието си към огледалото. Раната, където се бе забил зъбът, наистина кървеше. Но немного. Той порови в шкафчето в банята и намери памук. Проми раната с вода, после изплакна и памучето. Бял памук, червена кръв, прозрачна вода, червена вода. Кръв във водата. Сандерсън продължи да разказва:
— Когато забелязах това — имам предвид оплитането — се заинтригувах. Спомних си, че той много държеше да работи по този случай. Много, много държеше. После установихме, че приема обаждания, които всъщност са за мен, обаче не ми казва, например, обаждането от Идит Тейт. Не проследяваше и други улики. Затова проучихме произхода му…
Журналистът даде знак на Сандерсън. Искаше да излезе от банята. Искаше да излезе от къщата. Чуваше гласовете на долния етаж. Вероятно бяха дошли още полицаи. Навън имаше линейка — пристигнала бе за тялото.
Излязоха на площадката, наведоха се през перилата и погледнаха към вестибюла долу. Тялото още лежеше проснато и край него се суетяха парамедиците. Големи кървави петна като от яркочервена боя бяха опръскали излъскания дървен под. Този под беше гордостта и радостта на Сузи. Нелеп въпрос изникна в съзнанието на Саймън — колко ли щеше да се разсърди тя заради пода.
— Та какво казваше за произхода му?
— Такаа — кимна Сандерсън. — Както знаеш, е поляк. Пристигнал тук със семейството си преди десет години. Няма криминално досие. Нищо подозрително, дори е учил за свещеник. Или за монах. Обаче баща му бил голяма клечка в Съюза на полските семейства. А брат му работел за радио „Мария“.
— Кои са те?
— Ултрадесни националистически групировки, фанатични католически политически партии. Свързани са с Националния фронт във Франция и с различни католически секти, например с папа Пий X. Много от тях са напълно законни, обаче… с радикални десни програми. На ръба са.
— Значи е бил нацист, така ли?
— Неее. Доколкото ни е известно, тези групи не са нацистки. По̀ семейни са. Благословената Дева Мария и една хубавка голяма армия. Целта им не е да дадат на чернилките да се разберат. Нито да избиват англо-ирландски журналисти. Поне обикновено не е така.
— Не разбирам.
— И аз, приятел, и аз. — Той изгледа Саймън преценяващо с присвити очи. — Възможно е обаче да съществува някаква връзка… с твоята теория за вещиците. Все още проверяваме Томаски. Той ревностно ходеше на църква. Църкви и вещици, вещици и църкви. Кой знае?
— Значи си чул разговора по телефона, който проведох с него?
— Чухме го — отговори Сандерсън. — Когато си му позвънил, явно е решил, че си надушил нещо, което той искал да остане скрито. Така че единственият му избор бил да те очисти.