— Да, обаче — както ни каза Жънрун — „Келерман“ искали точни попадения срещу парите си. Искали отплата за всички тези инвестиции. Затова пришпорвали проучванията… по определен начин. Сещаш се какво имам предвид.
— Не, не се сещам.
Кратко мълчание. Журналистът огледа вътрешността на полицейската кола. Толкова спокойна, благоразумна и обикновена. Толкова различна от вътрешността на собственото му съзнание.
Сандерсън поясни:
— В крайна сметка, изглежда, Неърн и Фейзакърли изследвали генетичното разнообразие не точно така… както може да се очаква.
— Обясни ми.
— Не съм специалист по молекулярна биология, както сигурно се досещаш, Куин. Но ето какво смятам. Първоначалната идея зад създаването на „ГеноМап“ била… медицинска. Да се намерят лекарства за заболявания чрез средствата на расовата генетика. — Сандерсън поклати глава. — Поне затова се е присъединил Алекс Жънрун. Но накрая, според този тип Жънрун, активно насърчавани от Нейтан Келерман, Фейзакърли и Неърн просто търсели генетични различия и толкова. Искали да установят и да докажат съществуването на огромни и сериозни генетични разлики между човешките раси. Разбираш, нали?
— Следваща спирка Йозеф Гьобелс.
— Аха. Може би.
— В такъв случай… Мислиш, че са, или са били расисти? Неърн и Фейзакърли. Двама нацисти? Връзва се с Томаски.
Саймън потрепери при спомена за поляка полицай, оголил яростно зъби. Погледна към отсрещния край на колата.
— Не — поклати глава Сандерсън. — Не смятаме, че Ангъс е бил расист. Според всичките му колеги, включително Жънрун, той просто искал да се прочуе, да го издават. Бил амбициозен, това е. Явно бил доста ексцентричен, а също много умен. Обаче поне той не бил нацист. — Сандерсън се приведе по-близо към Саймън през седалката на колата. — Освен това смятаме, че двамата с Фейзакърли може би накрая са се натъкнали на нещо доста удивително, но не можели да го споделят с никого. Явно обаче е било нещо такова, което семейство Келерман много са искали да докопат.
— А ти откъде знаеш?
— Фейзакърли започнал да се хвали! Когато си пийвал — показа и с жест Сандерсън. — Жънрун ни каза, че Фейзакърли изобщо не носел на пиене. Преди шест месеца в Перпинян имало конференция по геномика, на която Фейзакърли здравата се наквасил. И разказал на всички, че двамата с Неърн ще публикуват нещо, което щяло да изуми всички и в сравнение с което Ойген Фишер щял да изглежда като кръгъл глупак. Жънрун не се изрази така, между другото, това са мои думи.
— Ойген Фишер ли? Чувал съм това име. Неотдавна — свъси вежди Саймън. Беше изморен от цялата загадъчност. — Младият тип във Франция, той ми го спомена.
— Така ли? Е, Фишер изследвал расите. Работил в Намибия, а после за Хитлер като един от основателите на евгениката. Истинско копеле. Смятал, че германците са супермени.
— Намибия значи.
— Намибия.
— Спомням си… — каза Саймън, — … аааа… една снимка на Франсис Галтън в кабинета на Фейзакърли. Занимавал се с евгеника… и работел в Намибия.
— Виждаш ли? — ухили се широко Сандерсън. — Всичко се връзва. Намибийската връзка! Казвам ти всичко това само защото днес сутринта в лицето ти се беше забил резецът на един детектив. Моля те засега да си траеш. Допускам, че искаш да напишеш книга, когато приключим, нали така?
Саймън усети, че се изчервява.
— Аха! — засмя се Сандерсън. — Проклети писатели, не могат да устоят. Постарай се да ме изтипосаш хубаво. Ръст сто осемдесет и пет. Волева челюст. Знаеш… И още нещо. Нейтан Келерман, еврейският наследник на милиардите от диаманти, много се сближил с Неърн. Келерман и Неърн се срещали да си бъбрят, когато онзи идвал в Лондон да провери как се харчат парите му.
— Разговаряли са?
— Да. За Библията — сви рамене Сандерсън. — За проклятието на Ханаан. Битие, глава 3 или каквото и да било там. Жънрун ги чувал. Понякога. За какво… си бъбрят.
— За учението за Змийското семе? За проклятието на Каин?
— Да. За всички неща, които измъкна от Уайнярд. Странно, нали?
— Като казваш, че двамата с Келерман били близки… колко точно близки?
— Е, не били гаджета. Но преди няколко години Неърн започнал да ходи в Намибия.
Колата заседна в трафика на „Бейкър стрийт“. Слънцето вече истински се беше показало и улиците бяха пълни с хора. Три арабки с тюркоазени хиджаби вървяха на няколко крачки зад съпруга си, облечен с джинси и бейзболна шапка.