Затова се загледа в другата посока, към крайбрежието на Биариц. Гледката беше живописна: плажовете бяха златисти и широки, поръбени с блестящата дантела на разбиващите се вълни, архитектурата представляваше забележителна смес от викториански градски къщи, бетонни казина и дворци с розова мазилка. Странната и противоречива смесица отговаряше на настроението му.
Криеха се в този хотел вече няколко дни, звъняха само от обществени телефони и понякога се измъкваха до някое интернет кафене, за да изпращат и да получават имейли. Дейвид получи два имейла от Саймън Куин, който го осведомяваше за последното развитие на събитията. Което беше полезно.
Но усещането въпреки това беше объркващо. Пребиваването тук. Объркването му се задълбочаваше и от още един зашеметяващ факт: двамата с Ейми бяха започнали да спят заедно.
Случи се през втората нощ в Биариц. Решиха, че им е дошло до гуша да се крият в тесните си съседни хотелски стаички, затова кротко се разходиха до Скалата на девицата — местната забележителност високо на една издатина, а когато стигнаха там, стеснително започнаха да съзерцават лампите, стълбите и луната над залива, а също и туристите, които се тъпчеха със стриди до Портата на рибарите — и тя се разплака.
Безутешно. Плака половин час. Дейвид не знаеше как да постъпи, затова я заведе в стаята си, а там тя цялата се разтресе и влезе в банята му да си вземе душ. Той седеше и слушаше силното шуртене на водата по завесата на душа. И започна да се безпокои дали Ейми е добре.
После тя излезе, загърната с бели хавлиени кърпи, с порозовяло лице и мокра коса, с треперещо тяло. Сините й очи бяха изпълнени с бездънна печал, когато ги сведе към собственото си тяло. После погледна към него — открито и непосилно тъжно.
Каза, че се чувствала омърсена, нечиста. Опозорена.
Той попита защо.
Тя заговори, после замълча, накрая призна, заеквайки, но съвсем ясно. Каза, че се чувствала противна и разочарована, понеже някога наистина обичала Мигел. Затова вината била само нейна. За всичко. Понеже някога го била обичала, сега отровила всичко. Тя била нечистата сила.
Ейми беше гола под хавлията. Бяха на сантиметри един от друг. Дейвид усети уханието на френския сапун от порозовялата й кожа. Ейми отново потръпна, извърна се към него и прошепна: не трябваше да обичам Мигел, при това каза не трябваше да обичам Мигел толкова мрачно, толкова чувствено, толкова разпалено и непоколебимо, че на Дейвид сякаш не му остана никакъв избор — той се приведе напред и устните му потънаха в мократа й уста, а думата Мигел се превърна в целувка, в ненаситна целувка, и после ръката му се плъзна във влажната й руса коса, и между целувките тя прошепна пречисти ме, после повтори пречисти ме, и после каза чукай ме.
Това беше един от най-прекрасните мигове от живота му и един от най-сложните.
Дейвид беше разстроен и си остана разстроен, понеже двамата се любеха толкова страстно, толкова неистово, толкова освежаващо различно. Не беше изпитвал нищо подобно. След секс и двамата оставаха без дъх, с лъснали от пот тела на широко отворената врата на балкона, за да може вечерният вятър откъм морето да охлажда голотата им. И така продължаваше оттогава: превъзбудено и диво. Чукане. Драскотините от ноктите й по гърба му бяха толкова дълбоки, че го щипеха, когато си взимаше душ сутрин.
Понякога Дейвид се чудеше защо сексът им е толкова невероятно буен, толкова нежно жесток. Заради самотата и на двамата? Заради нещастното минало, което и двамата познаваха? Понякога тя говореше за еврейския си произход, за семейството си, за мъртвия си баща — дори за роднините си, убити по време на холокоста — и той долавяше някаква дълбоко вкоренена вина. Вината на оцелелия. Може би той изпитваше същото. Вината на оцелелия.
Може би точно това беше причината, точно това ги тласкаше толкова неустоимо един към друг. Бяха сами и бяха оцелели. Бяха като изтощени от глад хора, които се хвърлят на първия си залък храна от седмици — взаимно жадуваха за телата си, пируваха един с друг, сграбчваха се, понякога тя хапеше рамото му почти до кръв, друг път той дърпаше косата й много силно, а често, когато той я обърнеше, тя ругаеше, бореше се с него, после се поддаваше, сетне пак започваше да се съпротивлява и красивите й помургавели крака ритаха по завивките. Пищеше във възглавницата, впила нокти в дъската на леглото.