Лаубуру.
Тъй като не беше сигурен каква да бъде следващата му стъпка, той седна на пейка на централния площад и впери поглед в голяма каменна къща, на която висеше баското знаме в зелено, червено и бяло — икурина. Неочаквано се почувства глупаво — и какво да прави сега? Просто… да разпитва хората? Като някакъв детектив аматьор?
До него седеше възрастна жена с броеница в ръка, която си мърмореше нещо.
Дейвид се прокашля възможно най-учтиво, приведе се към старицата и я попита на неуверен испански дали познава мъж на име… Хосе Гаровийо.
Жената го стрелна с предпазлив поглед, сякаш подозираше, че непознатият всеки момент ще извърши някое улично престъпление, после поклати глава, стана и се отдалечи, разгонвайки гълъбите по пътя си. Дейвид проследи с очи как сянката й се изгуби зад ъгъла.
През остатъка от следобеда той положи огромно старание: разпита още непознати по улиците и влезе в два супермаркета, но се натъкна на същите безучастни и дори враждебни реакции. Никой не познаваше Хосе Гаровийо или поне никой не искаше да говори за него. Дейвид безсилно се върна при колата си, взе си малко дрехи и четка за зъби и се настани в малък хотел в края на главната улица — хотел „Егуски“.
Стаята, която минаваше за двойна, беше с нарисувани по стените овчарски геги, а кранчетата на мивката плюеха ръждива вода. Дейвид прекара вечерта, хапвайки чорисо от супермаркета, гледайки разни викторини по испанската телевизия и зяпайки неразгадаемите надписи по картата. Усещаше самотата като песен във въздуха. Като тъжна, стара народна песен.
Сутринта го завари по-решителен. Най-напред отиде в църквата — порутена и влажна сграда с мирис на плесенясали кожени молитвени възглавнички. Печален дървен Христос бе зареял копнежен поглед към празните пейки. Имаше два купела. На по-малкия се мъдреше странен символ, напомнящ на стрела, издълбан грубо в стария сив камък.
Дейвид докосна камъка, излъскан и изгладен с течение на времето от един милион селяшки длани, протегнали се към светената вода, за да намокрят с нея мръсните си чела.
В името на Отца, и Сина, и Светия дух…
Стига. Беше безполезно. Дейвид вдигна чантата си и с облекчение излезе от църквата на ухаещия на трева въздух навън. Къде ли се събираха хората? Къде би могъл да намери оживление, разговори и отговори?
В бар.
Запъти се към главната улица с магазини и кафенета от двете страни и си избра бар „Билбо“. Вътре звучеше музика, а през дебелите стъкла на прозорците се виждаха хора, които пият.
При влизането му няколко лица се извърнаха. Тъмният и опушен бар беше претъпкан. Група тийнейджъри си бъбреха в ъгъла на най-гърления испански, който Дейвид беше чувал. На отсрещната маса седеше млада жена, привлекателна блондинка. Тя го стрелна с поглед, после отново насочи внимание към мобилния си телефон. Другите посетители в бара бяха предимно смугли чернокоси мъже, които пресушаваха чаши с мътно ябълково вино и се смееха на фона на музиката.
В този момент Дейвид си спомни — музиката. Точно такава музика пуснаха на погребението на дядо му, нали? Буйна и леко дисхармонична китарна песен. Какво означаваше това? Имаше ли пряка връзка с баските? Да не би дядо му всъщност да е… баск?
Дейвид никога не беше чувал дядо си да говори на друг език освен на испански… и на английски. А фамилното им име си беше испанско — Мартинес. Обаче набитите мъжаги изглеждаха досущ като дядо му. Всъщност и като бащата на Дейвид.
Поредната загадка. Тайните се умножаваха.
Облакъти се на бара и си поръча бира на своя очебийно жалък испански. И отново се почувства парализиран — идиотска работа. Обаче си спомни и думите на дядо си — отиди в Лесака, намери Хосе Гаровийо и го попитай за картата. Така че трябваше да го направи. И толкова.
Стана и потупа по рамото най-едрия мъжага в бара.
— Ola?
Онзи не му обърна внимание.
— Хммм… Buenos dias.
Неколцина други клиенти с широки и мрачни лица наблюдаваха безуспешния опит на Дейвид да завърже разговор. Равнодушни лица. Ала някак начумерени.