Усети как моментното му въодушевление угасна. Беше се върнал почти на изходна позиция. Трябваше да поговори с Дейвид и с Ейми. Къде бяха те? Какво се случваше в Южна Франция?
Спомни си сестрата на Томаски. Какво спомена тя? За някакъв манастир във Франция.
Във Франция? Манастирът „Турет“.
Саймън се приведе напред и затрака по клавиатурата.
Екранът незабавно му отговори.
Манастирът „Ла Турет“.
Построен през периода 1953–1960 година по настояване на преподобния отец Котюрие от Доминиканския орден в Лион. Проектът е на архитект Едуар Жанре-Гри (известен като Льо Корбюзие).
Саймън спря да чете.
Доминиканският орден ли?
Спомни си какво му разказа професор Уайнярд. Доминиканците. Кучетата на Господ. Изгарящите вещици на кладата. Преследвачите на вещици. Малеус Малефикарум.
Пулсът му се ускори. Явно този манастир се намираше до Лион. Близо до Лион ли?
Дейвид Мартинес беше разказал на Саймън за картата, която бе получил от дядо си и бе принадлежала някога на баща му. Журналистът си спомни, че на тази карта имало интересен символ — ръчно начертана синя звезда доста извън териториите на баските, доста извън пределите и на каготските земи. Дали не беше близо до Лион? Или до Марсилия? Беше в Лион, нали?
Загадката се уви на кълбо и изсъска.
Саймън продължи да чете.
От уебсайта научи, че Льо Корбюзие е най-великият архитект на миналия век. Той бил известен и с ясните си, избистрени възгледи: бил привърженик на схващането, че формата е подчинена на функцията. Правел всичко преднамерено. Освен това бил атеист, „поради което поръчката да проектира следвоенния манастир «Ла Турет» е доста изненадваща“.
Ала явно много неща, свързани с този манастир, будеха изненада. Източникът на финансиране — обеднялата следвоенна Франция. Защо доминиканците внезапно решават да построят голям приорат, след като толкова много стари и пострадали през войната сгради се нуждаят от ремонт? И най-вече защо сградата е толкова необичайна?
Както пишеше в една книга: идеята на Корбюзие била, че самото обитаване на сградата е само по себе си покаяние. Внушителната фасада, трудното живеене в постройката би трябвало да са част от изпитанията на монашеския живот.
Изглежда тези трудности били не просто теоретични. Сградата била „до голяма степен завършена“ през 1953 година. През 1955 г. „половината от първоначалния състав на монашеската общност получил умствено разстройство“: нервни сривове, дълбока депресия, „дължащи се тъкмо на потискащия вид на сградата“. Дразнещите пространства и суровият проект тласкали обитателите на манастира към лудост.
Според един от критиците друг фактор за „безспорната непривлекателност на сградата“ била акустиката. Нощем „всеки звук в сградата се усилвал“. Всяко дихание, всеки шепот, всяко хъркане. Очевидно това било „последица от бетонните стени и екливостта на пространствата“. С други думи, враждебната природа на сградата била преднамерена, проектирана нарочно, за да дезориентира.
Имаше още един уебсайт. Архитектурен блог. Простичък и скромен блог, списван от студент от Бризбейн. Той отседнал в „Ла Турет“ преди няколко лета, след като от години проучвал творчеството на Льо Корбюзие.
Статията започваше с кратки автобиографични бележки. И после се впускаше в унищожителна критика към архитекта.
Главното обвинение на студента беше, че Льо Корбюзие е нацист. През военните години той бил много близък с Петен, главата на марионетното френско фашистко правителство във Виши. Освен това според автора Льо Корбюзие бил голям почитател на Хитлер.
Блогът се опитваше да представи насрещен аргумент. Признаваше, че не само Льо Корбюзие, а и мнозина други архитекти са имали фашистки или марксистки пристрастия, понеже архитектите са утописти. Архитектите искат да променят обществото. Което не ги прави непременно нацисти, комунисти или убийци.
Блогът приключваше с още една критика. Според автора известната сграда на Льо Корбюзие в Марсилия, Юните д’Абитасьон, била най-предпочитаното от самоубийците място в Южна Франция. Въпреки това, твърдеше статията, манастирът „Ла Турет“ бил още по-потискащ — единствената причина там да не са извършени толкова много самоубийства е, че посетителите обикновено бягали само след няколко дни. Монасите били длъжни да останат и страдали ужасно, но религиозното призвание им забранява самоубийствата.