След това есеистът задаваше очевидния въпрос: защо. Защо Доминиканският орден загадъчно възлага на човек като Льо Корбюзие да построи една толкова загадъчна сграда?
Саймън затвори компютъра и се заслуша в тишината на кабинета си и в хора на логиката в главата си.
Блогът може и да завършваше с въпрос, обаче отговорът беше очевиден за Саймън. Формата е подчинена на функцията — това бе кредото на Льо Корбюзие през целия му живот. А функцията на тази сграда беше да приюти факти, вероятно ужасяващи факти. Сградата беше изтънчено естетическо показване на тази зловеща функция. Тук се крие злото. Не се доближавайте. Като яркото и отблъскващо оцветяване на отровно насекомо.
Саймън си спомни точните думи на професор Уайнярд за тези жизненоважни документи: материалите, свързани с изследванията на кръвта на каготите и изгарянето на баските вещици. Потулени и тайни документи на папството.
„Пазели ги в Ангеликум, доминиканския университет в Рим. Били са на сигурно място векове наред. Обаче след войната, след нацистите, мястото вече не било безопасно за такива… предизвикателни сведения. Според слуховете документите били тайно преместени на още по-сигурно място. Никой не знае със сигурност къде.“
Никой не знаел къде ли? Нима? Дали пък не са в един особен доминикански манастир, построен след войната и свързан с Виши и с нацистите?
Загадката се превърна в нощно цвете, което бавно се разтваря на лунна светлина. И изпълва с ухание среднощната градина.
Но Саймън се нуждаеше от потвърждение. Трябваше да се свърже с Дейвид Мартинес и да се увери в звездичката на картата. Трябваше незабавно да се свърже с него.
Саймън се помъчи да се успокои. Стана, отиде в кухнята и си направи чай от лайка, понеже беше чувал, че успокоява.
Майната му на чая от лайка. Изля чашата в мивката, втурна се обратно в стаята и набра номера на Мартинес, но без успех. Телефонът не отговаряше. Опита отново след три секунди, като че ли това щеше да промени нещата. Телефонът не отговаряше. И той тутакси осъзна, че Дейвид беше изхвърлил апарата си — и то съвсем разумно.
И сега какво? Дейвид Мартинес със сигурност щеше да му се обади отново в даден момент от Биариц, освен ако нещо не му попречеше.
Саймън закрачи из кабинета си от стена до стена. Тревожеше се за Ейми и за Дейвид, мъчеше се да забрави нападението на Томаски.
Обхождането на стаята от стена до стена му отнемаше три секунди и половина. Къщата им беше толкова мъничка, по дяволите. Дали пък Саймън не си въобразяваше удивителната история, че би могъл да напише тази велика книга, да купи по-голяма къща и…
Стига толкова. Саймън седна на компютъра и изпрати имейл на Дейвид Мартинес. После излезе от кабинета си и седна до сина си на канапето в дневната, където двамата заедно гледаха за седемнайсети път „Чудовища“.
След това го гледаха отново.
В седем вечерта Конър вече беше в леглото, когато звънна мобилният му — на екранчето мигаше френски номер. Саймън се постара да убеди сам себе си, че сърцето му не думка като африкански барабан, и прие обаждането.
— Да… ало?
— Саймън?
— Дейвид? Слава богу, че се обаждаш. Добре ли си? Добре ли сте с Ейми?
— Да, добре сме, още сме в Биариц, но ще летим другаде. Ами ти…
— Нищо. Добре съм, обаче трябва да ми кажеш нещо. — Саймън се почувства виновен, задето толкова рязко минава направо на въпроса, но тревогата не му оставяше друга възможност. — Кажи ми, Дейвид… картата у теб ли е?
— Да, разбира се. Всички искат да видят тази карта…
— Моля те, важно е. Извади я. Каза, че близо до Лион нещо било отбелязано със звездичка…
— Точно така. Близо до Лион… Така и не успяхме да проумеем какво е.
— Моля те, погледни пак.
Саймън чуваше как Дейвид послушно разгръща хартията на фона на шума от уличното движение. Явно Дейвид се обаждаше от телефонна кабинка. От анонимен телефон в малко баско градче.
Дейвид отново се обади:
— Ето я звездичката. Какво те интересува?
Напрегнатият момент се удължи.
— Кажи ми къде точно е звездичката — помоли Саймън. — Какво точно отбелязва? Какво… кое село, кой град…