Журналистът сякаш усети съвсем осезаемо как Дейвид се вглежда внимателно в картата.
— Съвсем ясно е — обади се отново Дейвид. — Звездичката е до малко селце, което се казва Евьо.
— Евьо ли?
Пауза.
— Да, Евьо… близо е до Л’Арбрел… на северозапад от Лион. — Гласът на Дейвид прозвуча, по-рязко: — Защо се интересуваш?
Саймън не отговори, понеже се беше привел, за да погледне екрана на компютъра си, на който беше задал търсене за „Ла Турет“. Френски уебсайт даваше пълното звучно название на манастира.
Приорат „Сент Мари дьо ла Турет“.
Евьо сюр Л’Арбрел.
30
Автомобилът под наем се намираше на ред 3В на паркинга на летището в Лион „Сент Екзюпери“. След като натовари багажа си, Саймън се включи в обедния трафик и пое към магистралата, която го отведе далеч от Лион.
На север по долината на Рона.
Замисли се над капризната си импулсивност. Дали всичко това не беше грешка? Попита Сузи какво мисли за пътуването, за това мрачно пътуване, и тя отвърна с донякъде разнежен поглед, че го пуска да замине, понеже го обича. И понеже с полицая в къщата щели така или иначе да бъдат в безопасност. И понеже той откачал, бездействайки у дома, и можел пак да започне да пие, а това я притеснявало.
Саймън погледна към колите отпред. Магистралата беше натоварена.
Знаеше, че почти всичко, което каза Сузи, беше лъжа. Тя не искаше Саймън да заминава. Смяташе го за безотговорно. Единствената причина, поради която го остави да замине, наистина беше, че го обича. Късмет извади с такава съпруга.
И беше идиот.
Но ето го тук сега. Каквито и да бяха мотивите му, вълнението от случая го стимулираше, изпълваше го с енергия. Какво ли ще е онова място? Манастирът, който караше хората да полудяват? Дали щеше да намери прословутите архиви? Саймън погледна към табелите и намали скоростта: Екюи, Дардий, Шарбониер ле Бен.
Ето. Намали, за да се увери — това беше, шосе номер 7 за Л’Арбрел.
Саймън завъртя волана и зави наляво. Пътуваше сред злачните простори на Божоле. Мислите му блуждаеха, докато посягаше към големия пътен атлас на Франция, за да провери маршрута си. На няколкостотин километра южно от тук, в Биариц, се криеха Дейвид и Ейми, надяваха се и чакаха отлитането си към Намибия.
Какво можеше да направи той, за да им помогне? Може би нищо, може би нещо, може би онова, което правеше в момента. В главата му цареше пълен хаос… и объркване, и любопитство.
Последната отсечка от пътя минаваше покрай още лозя и жълтеещи дъбови горички. После пътят излезе на просторна ширнала се ливада. А насред нея се намираше манастирът „Ла Турет“.
Сам в колата, Саймън възкликна:
— Ау!
Беше провел няколкочасово проучване на модернистичната сграда, разпита своя баща архитект за Льо Корбюзие, но въпреки това реалността беше доста впечатляваща.
Насред зеленината се намираше това… нещо. Приличаше на потомство, пръкнало се от многоетажен паркинг за автомобили и суров средновековен замък. Сградата беше почти изцяло сива. Единственият цвят идваше от различните големи прозорци, разкрасени с яркочервени и оранжеви завеси.
Саймън бавно подкара към приората. Откроиха се още по-необичайни особености. От средата строго стърчеше бетонна пирамида. Няколко сиви коридора бяха разположени напосоки под ъгъл. Цялата постройка стъпваше от едната страна на тревист насип, а от другата — на тънички нееднакви бетонни крака.
Саймън паркира и потърси входа — оказа се нещо като бетонен мостик, който водеше към вътрешността на сградата.
Фасадата може и да шокираше, обаче приемът му в „Сент Мари дьо ла Турет“ беше непосредствен, почти лекомислен.
Манастирът и монасите явно бяха свикнали с посетители и поклонници, особено с хора, които се интересуват от архитектура. Саймън беше посрещнат от монах със сини джинси и сива фланелка в една бетонна странична стаичка.
Докато Саймън потвърждаваше измислената си и представена по телефона самоличност — Едгар Харисън, гостуващ британски архитект — той тръпнеше от тревожни опасения и се взираше в лицето на монаха, търсейки намек за любопитство, скептицизъм или подозрение.
Монахът обаче просто кимна.
— Monsieur Harrison. Un moment.
Монахът вкара името и подробностите в компютър. Саймън огледа помещението от своята страна, докато чакаше информацията за него да бъде обработена. Най-обикновена стая — средно голяма канцелария с папки и документи, безжични телефони и факс, а също и голяма стъклена витрина с ключове за различните стаи, окачени на кукички със спретнати етикетчета. Трапезария, библиотека, кухня.