Библиотека ли? Поне имаше библиотека. Но ако е толкова тайна, защо е така небрежно спомената тук? Библиотека?
Монахът беше приключил с работата си. Изправи се и взе ключ от друга витрина, после изпрати Саймън до бетонните горни етажи, за да му покаже стаята — монашеска килия, в която той щеше да прекара своето тридневно „уединение“. Стълбите бяха стръмни. Двамата не размениха нито дума. Стигнаха до коридора на горния етаж.
Вратите от двете страни на бетонните коридори бяха подредени като войници на парад. Наистина приличаше на затвор.
Монахът подаде ключовете и остави поклонника сам. Саймън влезе в стаята, метна сака си върху тясното легло и се огледа смаяно. Килията беше самоубийствено потискаща: малко по-широка от ковчег, с нисък и влажен бетонен покрив. Стаята имаше стъклена врата и прозорец с ръждясали рамки. Освен това отвсякъде се чуваха приглушени шумове. Шуртене на вода по тръбите. Кашлица.
После звънна новият му мобилен. Докато натискаше копчето, Саймън усети как тревогата стяга гърдите му като начеващ сърдечен удар. Само съпругата му знаеше този номер. Какво се беше случило?
Оказа се Дейвид.
— Саймън… Къде си? Сузи ми даде новия ти номер.
Журналистът се озърна. Огледа сивите бетонни стени. Грозните петна от влага. Излезе в коридора, за да намери по-силен сигнал.
— Аз съм в онзи манастир.
— С архива?
— Надявам се, Дейвид. Надявам се.
По коридора се приближаваше монах. На шията му висеше дървен кръст, който стоеше някак неуместно върху сърфистката фланелка отдолу. Монахът се усмихна безизразно на Саймън. Той пък се ухили охотно в отговор.
Дейвид шептеше в слушалката:
— Ние заминаваме за Намибия. Сега.
— Елоиз е вече там, нали?
— Да.
— Добре. Ами… — въздъхна журналистът. — Моля те, внимавайте. Това е страшно нелепо. Преследва ви кръвожаден безумец. Но… Пазете се!
Мълчание. После Дейвид каза:
— Ти също, Саймън. Знам, че не сме се виждали, обаче… знаеш ли… грижи се за себе си.
— Благодаря ти.
Журналистът прекъсна разговора. И се зае да проучва сградата. Приората „Сент Мари дьо ла Турет“.
След като обикаля два часа, установи, че останалата част от приората е също толкова необичайна и плашеща като килиите. Странни врати водеха към безформени стаи. Оберлихти току показваха сивите облаци от смайващи ъгли. Бетонни напречни греди стърчаха в празното пространство — изглежда, единственото им предназначение беше да цапардосат нищо неподозиращия поклонник по главата.
Беше много интригуващо, но и разочароващо. Нямаше никакво внушение за загадъчност, никакво усещане за скрити архиви. И библиотеката беше просто библиотека — на третия етаж на сградата. Изобщо не беше тайна, а съдържанието й беше съвсем обикновено. Никакви древни текстове, привързани към рафтовете. Никакви папски пергаменти в махагонови ковчежета. Никакви плесенясали ръкописи, увити с козя кожа. Имаше само лавици с най-обикновени книги и големи метални маси. Дори автомат за напитки.
Определено имаше комунална атмосфера.
Саймън въздъхна тежко и седна на една от масите, за да разгледа някои от книгите, обаче вялото му проучване беше прекъснато от ново телефонно обаждане.
Защо толкова много?
Излезе в поредния неприветлив бетонен коридор.
Беше Бил Фанторп, психиатърът от „Сейнт Хилари“.
— Здравей, Бил, аз…
— Здравей, Саймън. Съжалявам, че те притеснявам, обаче… — Гласът на лекаря звучеше много тревожно.
— Какво има, Бил?
— Боя се, че Тим изчезна.
В сградата се разнесе далечен тътен. Скоростният влак между Париж и Лион избоботи някъде в гористата далечина.
— Изчезнал ли?
— Да. Но моля те, не се тревожи, не прекалено.
— Исусе! Бил…
— Постоянно се случва. — Тревожният тон на Фанторп бързо бе заменен от заучено спокойствие. — Шизофрениците много обичат да ходят. Тим изчезна и преди две години.
— Кога? Кога е избягал? Как?
Лекарят се поколеба.
— Смятаме, че е станало снощи. Както ти казах… — Умислена пауза. — Разбирам, че сигурно изпитваш опасения за безопасността на семейството си. Съпругата ти ми каза. Затова… Свързахме се с полицията и те ни увериха, че не става дума за… — Още една неловка пауза. — Не става дума за мръсна игра. Но има сериозни пропуски в охраната. Моля да ни извиниш.