– О, да, бая си поживя – изгромоли Юрис.
– Оцеля и стана могъщ почти колкото нас – каза Григорий.
Драконът изпръхтя.
– Чак пък.
– Добре де, колкото нас, когато бяхме още млади – призна Елизавета. – А сетне най-после дойде жадуваният миг – Долината бе унищожена, а Тъмнейший убит. Само че нашият затвор си остана. Още сме пленници. Защото силата на Тъмнейший още живее. В теб.
Николай вдигна вежди.
– Значи трябва аз да умра. Разбирам аргументите ви, но ако сте искали смъртта ми, да ме бяхте убили по време на битката.
Юрис изпръхтя отново и пара блъвна от гигантските му ноздри.
– То пък една битка!
– Добре де, тогава по време на онзи приятен коктейл, докато ти ни гонеше и многократно се опита да ми подпалиш косата.
– Не можем да те убием, царче. Първо, знаем какво ще причини това на страната ти, а не искаме още хора да загинат без нужда. Освен това силата на Тъмнейший може да оцелее и след твоята смърт. Не, единственият начин е да те очистим от нея.
– Обисбая – каза Николай. – Горящият трън.
Елизавета кимна.
– Чувал си за този стар ритуал?
– Значи е вярно – извика Юри. – Всичко е вярно. Това е мястото на трънливата гора, където се е родила попската гвардия.
– Поздравления, Юри – каза Николай. – Явно все пак ще се сбъдне мечтата ти да ме качиш на клада.
– Клада ли? – попита Григорий.
– Не става въпрос за никаква клада – каза Елизавета. – Трънливата гора е по-стара от всички нас, по-стара е от първата магия. От тази гора са направени всички олтари, както и стените на Малкия дворец. Мога да я призова от корените, които са оцелели под Долината, и това ще даде начало на ритуала, но после ти сам ще трябва да извадиш чудовището и да го убиеш.
– Вие сте създали онези чудеса – каза Зоя. – Моста, розите, земетресението, кървящите статуи, черния диск, всички тях, за да ни доведете тук.
– Ерата на светците – обяви Юри. – Точно както той обеща.
Лианата на Елизавета се стегна едва доловимо върху раменете на монаха.
– Силата ни все още стига извън Долината, но само на места, където ни почитат.
– Гришанската сила не разчита на вярата – възмути се Зоя.
– Сигурна ли си, малка вещице? – попита Юрис.
Зоя го погледна право в очите, несъмнено планираше как точно да го накаже. Погледът ѝ обещаваше мъст и от това на Николай му олекна.
Но сега не му беше времето за теологични спорове.
– Казвате, че трябва да призова чудовището – прекъсна ги Николай, – но то не изпълнява заповеди.
– Значи трябва да го дресираш – каза Юрис.
Елизавета плесна с ръце, около китките ѝ разцъфнаха рози и плъзнаха по пръстите.
– Щом тръните поникнат, ще пронижат тялото ти. Ако не унищожиш сянката в себе си, те ще те изгорят отвътре навън.
Почти като Свети Феликс и ябълковите клонки. Кладата изведнъж му се стори примамлива идея.
– Пак добре, че нямам гъдел.
– Какви са шансовете да оцелее? – попита Зоя.
Рози се разстлаха по раменете на Елизавета.
– Както каза Юри, ние не искаме да съсипем Равка.
– Това не е отговор.
– Ритуалът е… опасен – призна Елизавета. – Можем да улесним малко нещата, да те подготвим, но няма гаранция, че ще излезеш от него непокътнат.
– Нито че изобщо ще излезеш – вметна Юрис.
Елизавета въздъхна.
– Непременно ли трябва да си толкова черноглед?
– Редно е да знаят какви са рисковете.
Николай се размърда на каменния стол. Никак не беше удобен.
– Тъй, и след като ме набучите на шиш и ме опечете жив, и ако аз успея да се преборя с демона си, после какво?
– После силата на Тъмнейший ще изчезне напълно. Границите на Безморие ще се разсипят. Животът в Долината ще се завърне, а ние ще бъдем свободни.
– Свободни да правите какво? – попита Зоя.
Добър въпрос. Може да скърбеше за съсипаната си муска, но си оставаше генерал. За разлика от Николай – нима толкова отчаяно се надяваше да намери лек, че бе спрял да мисли като цар? Защото силата, на която бяха станали свидетели… Какви биха били последиците, ако се развихреше на воля?
– Нима не знаеш, малка вещице? – каза Юрис. – Великата сила винаги си има цена.
Елизавета кимна отривисто.
– Когато напуснем границите на Долината, отново ще станем смъртни.
– Смъртни? – ахна Зоя.
– Отказатся, както бихте се изразили вие. Без гришанска сила. Обикновени хора, които живеят кратко и умират завинаги.
Зоя присви очи.
– Защо бихте се отказали от силата си?
– Изборът не беше лесен, уверявам те – каза Елизавета и горчивина се промъкна в гласа ѝ. – Разисквахме го стотици години. Но така не може да продължава. А това е цената, която вселената изисква, за да се освободим от този полуживот.