– Една вечност стига – заяви Юрис. – Искам да тръгна отново по света. Да се върна на родното крайбрежие. Може би да се влюбя отново. Искам да плувам в морето и да се излежавам на слънце. Искам да остарея, да умра и да премина в селения, които не познавам.
– Важно е да разбереш – намеси се Григорий, – че на карта е поставен не само твоят живот, а и оцеляването на страната ти. Ако се провалим, ако ти не издържиш ритуала, може да се появи нова пробойна в света и това прокълнато място да прелее през бреговете си.
– Но това може да се случи и без наше участие – добави Елизавета. – Всичко е свързано пряко със съзиданието в сърцето на света. Силата в теб расте и никой не знае каква поредица от събития може да предизвика.
– Сигурно ще искате да го обсъдите – каза Григорий. – Но не се бавете с решението. Мерзостта е непредсказуема, а чудовището в теб пуска все по-дълбоки корени.
– Няма какво да обсъждаме – каза Николай. Получили бяха нужните отговори, а времето ги притискаше. – Кога започваме?
18
Нина
НИНА ОСТАНА БУДНА ПРЕЗ НОЩТА, заслушана в дишането на Леони, все по-дълбоко и равномерно. Спеше ѝ се ужасно, но тя чакаше упорито, сплиташе и разплиташе косата си в мрака и се ослушваше с надежда да чуе някакъв шум през тясното прозорче над леглото. И ето, малко след полунощ чу тихи гласове и поскърцване на каруца, която товарят. Скочи от леглото, застана на пръсти пред прозорчето и видя запалени фенери в пералното. Изворните деви мъкнеха овързани в хартия пакети, вероятно пране.
Нина тръгна бързо към столовата на манастира – тук се спазваше строг график и в определени часове помещението беше празно, както Хане без съмнение знаеше от опит. И ако една бунтарски настроена послушница искаше да скрие някъде кат дрехи за преобличане, то столовата би била идеалното място за тази цел. Нина се смъкна на колене и тръгна покрай стените, като почукваше с кокалчета по подовите плочи. Почти бе изгубила надежда, когато поредното почукване издрънча на кухо.
Подпъхна ръце под плочата и ги извади – ботуши, панталони от войнишка униформа, две шапки, кобур за кръста и – слава на светците – бяла блузка и дълга светлосиня престилка. Нина ги навлече върху дрехите си, уви плитките си около главата и набързо ги прикрепи с фиби, после притича в кухнята и след дълго търсене откри ключа на готвачката под една тенекиена кутия с брашно. Докато отключи вратата на кухнята и излезе на двора, изворните деви вече затваряха вратичките на фургона и потегляха.
Нина знаеше къде отиват, затова не ги последва по пътя, а тръгна напряко през гората към централния вход на старата крепост. Даваше си сметка, че поема голям риск. Поне да беше включила Леони и Адрик в плановете си. Или да бе почакала ден-два, докато събере още информация. Само че не можеха да останат в Гяфвале още дълго, без да породят подозрения. Жените от манастира имаха достъп до фабриката, да, но това всеки миг можеше да се промени. А и откровено казано, нямаше търпение да направи нещо, да действа. Трябваше да разбере защо шепотът я е довел на това място и какво се е случило на онзи хълм. Мъртвите не бяха проговорили на Адрик или на Леони. Бяха призовали Нина и тя нямаше да остане глуха за гласовете им.
Вървеше бързо през храсталака под дърветата, ориентираше се за посоката по далечните светлинки на фабриката.
Дошла бе във Фйерда тъжна и гневна, но трябваше да признае, че ѝ е приятно да пътува из тази страна. Намираше някаква утеха в ежедневието на обикновените хора с обикновените им радости и тегоби, напомняне, че не всички фйердани са чудовища, че повечето мечтаят за добруване и мир, за вкусна храна и топло легло нощем. В същото време познаваше предразсъдъците им, знаеше, че за повечето от тях гришаните са чудовища, които заслужават мъчителна смърт. А никога нямаше да забрави на какво са способни фйерданските управници, нито какво бе преживяла в ръцете на дрюскеле в трюма на онзи кораб, нито кошмарните килии за гришани в Ледения палат, където Ярл Брум се опитваше да превърне хора като нея в оръжие срещу собствения им вид.
Стигна до канарите, от които се виждаше централният вход. След миг-два фургонът се появи по пътя и портите се отвориха. Нина пое предпазливо по нанадолнището към пътя, хързулна се и едва не падна. Още усещаше чуждо тялото, което Женя ѝ беше дала, а и промъкването не беше сред силните ѝ страни.
Мушна се в сенките на дърветата край пътя и видя как последните изворни деви влизат през портата, натоварени с обемистите пакети. Чак тогава стъпи на пътя и притича задъхана.
– Извинявам се – каза тя. – Изостанах.