– Това си е твой проблем – каза пазачът. – Знаеш ли колко са тежки тези врати? Изчакай сестрите си тук.
– Ама… ама… вие не разбирате… аз такова… трябваше да отида по… – прошепна измъчено Нина.
– Какво?
– Трябваше да… се облекча – каза тя и онзи моментално се изпружи. Благословена да е фйерданската превзетост. – Трябваше да уринирам – уточни Нина с ударение на последната дума. – Зад дърветата.
– Това… това не ме засяга – измънка онзи.
Нина изстиска една-две сълзици от очите си.
– Ама трябваше да отидааа – разрева се тя. – Сега ще ми се к-к-карат.
– Ох, в името на Дйел, не плачи, ма!
– М-м-много с-с-съжалявам – хълцаше Нина. – Не ща пак да ми к-к-крещят.
– Влизай, влизай! – разбърза се пазачът, махна резето на портите и напрегна мишци да ги отвори. – Само млъкни!
– Много благодаря – каза Нина, кланяше се и подсмърчаше, докато вратата не се захлопна след нея.
Изтри носа си и се огледа. Фабриката тънеше в тишина, явно работният ден беше приключил. Мъжете сигурно играеха карти някъде в сградите или си лягаха да спят. А други стояха на пост.
Нина притича през преддверието и се озова в голям цех, пълен с тежки машини, изгърбени и зловещи във воднистата светлина, която се лееше през прозорците. В следващото помещение имаше големи резервоари, само светците знаеха с какво. Нина опря длан до единия – още бе топъл на пипане. Метали ли топяха? Бъркаха бои?
Откри отговора в следващото помещение – безкрайни сандъци, подредени в спретнати редички, пълни с цилиндри. Цилиндри с формата на патрони и големи колкото тиквички, амуниции за танкове. Само това ли правеха тук – снаряди? Възможно ли бе отровите в реката да са някакъв страничен продукт от производството? И ако беше така, защо ухапването на вълка я беше пронизало като мълния? Не, нещо не се връзваше.
Нямаше представа къде да отиде сега. Отвътре фабриката ѝ изглеждаше много по-голяма. Прииска ѝ се да имаше таланта на Иней за събиране на информация или поне бързата мисъл на Каз, но май имаше само таланта на Йеспер да взема грешни решения. Знаеше, че източното крило е празно и неподдържано, значи изворните деви вероятно бяха тръгнали към западното, където бяха настанени войниците, където спяха, хранеха се и вероятно провеждаха строева подготовка, когато не работеха в цеховете. Ако беше Иней, сигурно би се покатерила на гредите под тавана и оттам би видяла всичко необходимо. Уви, Нина не беше мъничка безшумна сянка, нито майстор в хвърлянето на нож.
Не беше твърде късно да се върне. Потвърдила бе, че това е фабрика за муниции, отлична мишена за равкийските бомбардировки, ако се стигнеше до война. Но шепотът не млъкваше, не ѝ даваше да си тръгне просто така. Нина затвори очи, вслуша се и пое надясно към изоставеното източно крило.
Вървеше по коридора, макар здравият ѝ разум да крещеше, че само си губи времето. В тази част на фабриката нямаше жива душа. Не беше видяла светлинки в прозорците, а в единия край покривът беше пропаднал под тежестта на снеговете и никой не си беше направил труда да го поправи. Но гласовете я водеха натам. Близо си, шепнеха те, гласове стари и млади. Звучаха по-различно сега, по-ясно, по-силно, а спомен за болка трептеше във всяка прошепната дума.
Беше толкова тъмно, че Нина плъзна пръсти по грапавата тухлена стена – надяваше се, че няма да се спъне в някоя изоставена машина и да тупне по задник. Замисли се пак за пропадналия покрив. Дали не бе станала някаква злополука и затова са изоставили източното крило? Така ли се бяха появили гробовете? Жени са работили във фабриката, а после са загинали при злополуката и са ги погребали тук, в планината? Ако беше така, значи нищо полезно нямаше да открие тук, само старо нещастие.
А после го чу – висок, тъничък писък, от който косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. В първия момент не можа да прецени дали писъкът е в главата ѝ, или е долетял някъде от недрата на източното крило. Познаваше мъртвите отблизо и не вярваше в призраци.
„Има ли значение откъде идва?“ – помисли си тя, сърцето ѝ препускаше. Какво ще прави дете в изоставеното крило на една стара фабрика? Събра кураж и продължи покрай стената, ослушваше се, глуха за накъсаното си дишане.
А после видя тънка струя светлина под прага на една врата напред. Спря. Ако от другата страна на вратата имаше войници, как щеше да обясни присъствието си тук? Никак. Беше твърде далече от централната сграда, за да се е изгубила.
Чу шум зад себе си и видя светлина на фенер. Някой идваше. Притисна гръб към стената. Очакваше да види войник в униформа, вместо това светлината на фенера улови профила на жена с престилката на изворните деви и с увити около главата плитки. Защо беше дошла тук, толкова далече от посестримите си?