Изворната дева мина през вратата и Нина зърна за миг пореден коридор, също тъмен, ако не броим фенерите, закачени на големи разстояния. Нина събра кураж и влезе след сестрата. Следваше я отдалеч, пулсът блъскаше в главата ѝ, но скоро различи и други звуци, долитащи от мрака напред – тих шепот на женски гласове, някой сякаш пееше люлчина песен, а после висок и сладък писък на радост. Смях на бебе.
Шепотът в главата на Нина надигна глас, не така гневен този път, а изпълнен с копнеж. „Тихо – шепнеха гласовете, – шшш.“
Изворната дева мина под една арка и се озова… в спално помещение. Нина се скри в сенките при входа и зяпна с невярващи очи.
Жени и момичета лежаха на тесни нарове, а помежду им се движеха изворни деви. Покрай задната стена имаше редица от плетени бебешки люлки. Иначе помещението беше празно, старите машини явно бяха изнесени от порутеното и прашно крило. Прозорците бяха облепени с черна хартия, несъмнено за да не пропускат навън издайническа светлина.
Едно момиче на не повече от шестнайсет вървеше напред-назад по коридора, подкрепяно от изворна дева. Краката му бяха боси, а светлосивата роба се издуваше върху огромния му корем.
– Не мога – проплака момичето.
Изглеждаше крехко, недохранено чак, а издутият корем беше като залепен за кльощавото тяло.
– Напротив, можеш – каза изворната дева с твърд глас.
– Трябва да хапне нещо – каза друга жена от манастира. – Пропусна закуската.
Изворната дева цъкна недоволно с език.
– Знаеш, че не трябва да пропускаш хранене.
– Не съм гладна – изпъшка задъханото момиче.
– Или ще се разхождаме, за да улесним бебето, или ще те сложа да седнеш и да хапнеш малко семла. Захарта ще ти даде сила за раждането.
Момичето захлипа.
– Не искам захар. Знаеш какво искам.
Нина свърза точките и ледени тръпки полазиха по гръбнака ѝ. Познаваше това отчаяние, дълбокия глад, който впива зъби в теб, докато всичко друго не изгуби значение. Познаваше отлично нуждата, която превръща всички скъпи твои неща – приятели, храна, любов – в пепел, докато не забравиш всичко, освен копнежа по дрогата. Слабото тяло, тъмните сенки под очите – момичето беше пристрастено към парем. А това означаваше, че е Гриша.
Нина се вгледа в редицата от легла. Жени и момичета, най-младото на петнайсетина години, най-голямата – прехвърлила трийсетте, всички изтощени и погрознели от дрогата. Някои бяха скръстили ръце върху малки издутини под одеялата, други придържаха големи кореми. Имаше и няколко, които не изглеждаха бременни или просто още не им личеше.
Цялото ѝ тяло се разтрепери, сърцето ѝ се качи в гърлото. Какво беше това място? Кои бяха тези жени?
„Помогни ни.“ Дали техните гласове е чувала? Но нито една от жените не гледаше към нея. Не, бяха я призовали мъртвите. „Правосъдие.“
Вратата зад Нина се отвори отново и жените завъртяха глави едновременно като цветя, които търсят слънцето.
– Тя е тук! – извика една от тях, щом игуменката влезе в помещението.
Буташе количка. Жените започнаха да се надигат от леглата, но изворната майка ги смъмри с едно строго „Кротувайте!“. Те се отпуснаха послушно на възглавниците си.
– Никакво бутане и бързане – продължи изворната майка. – Ще мина по леглата и всяка ще си получи инжекцията, без да става.
Нина втренчи поглед в редичката спринцовки върху количката, пълни с някаква червеникава течност. Дори не беше сигурна, че е парем, но пак усети притеглянето, можеше да се закълне, че надушва дрогата. Преди година би се влачила по корем към количката, без да ѝ пука, че ще се разкрие. Положила бе неимоверни усилия да се откъсне от дрогата, научила бе, че новата сила ѝ помага. И сега се съсредоточи върху тази сила, върху течението на онази студена и тиха река. Непременно трябваше да запази спокойствие, да остане с ясен разум, защото всичко това изглеждаше в най-висша степен безумно.
Под влиянието на парем Гриша ставаха могъщи. Силата им нарастваше неимоверно, правеха неща, които биха били невъзможни и с най-могъщата муска. Ярл Брум провеждаше експерименти с надеждата да превърне пристрастените Гриша в оръжия срещу Равка, но поне го правеше в строго контролирани условия. Гришанските му пленници обитаваха специално изградени килии, които им пречеха да използват силите си, а дрогата беше смесена със седатив, за да не буйстват.
А тези жени дори не бяха оковани.
Игуменката се движеше покрай леглата и даваше спринцовки на изворните деви, които на свой ред инжектираха червеникавата течност в ръцете на нетърпеливите жени. Тук-там се чуха хлипове, доволно пъшкане, други мрънкаха, че игуменката винаги започвала от другия край на помещението.