Бременното момиче, което разхождаха, го удари на молби:
– Моля ви. Мъничко само.
– Бебето идва. Ако ти дадем сега, може и двамата да пострадате.
Момичето се разплака.
– Но след като бебетата се родят, повече не давате на майките.
– Значи пак ще трябва да забременееш, нали така?
Момичето ревна с пълен глас и скри лице в шепи – дали от копнеж по дрогата, или заради намека на изворната дева, Нина така и не разбра.
Жените се отпускаха доволно назад, мърдаха пръсти. Огънят във фенерите подскочи. Повей на вятър премести купчина нагънати чаршафи. Над едно от момичетата се събра мъгла – явно бе вълнотворка. Но извън това всички кротуваха, не казаха и една дума на недоволство, на възмущение. Дрогираните с парем Гриша не се държаха така. Дрогата беше мощен стимулант. Дали не я бяха комбинирали с друга субстанция? Това ли беше натровило вълците? И ако Нина успееше да свие някоя спринцовка, дали Леони не би открила какво ново безумие са забъркали фйерданите? И как тези жени бяха оцелели толкова дълго, че да износят дете… или повече от едно?
Бебе се разплака откъм люлките. Една от изворните деви взе шише с биберон от долния рафт на количката, гушна бебето и му даде да суче.
– Ето, миличко, замълчи – припя тя.
Нина притисна гръб към стената, коленете ѝ се подгъваха. Това беше невъзможно. Щом даваха парем на майките, значи дрогата бе стигнала и до бебетата. Раждаха се пристрастени към дрогата. Съвършените гришански роби.
Потръпна. Това дело на Брум ли беше? Или нечия друга идея? Дали провеждаха този експеримент и на други места? „И защо изобщо съм решила, че тези кошмари свършват в Ледения палат? Защо съм била толкова наивна?“
Погледът ѝ се спря върху една жена, която лежеше замаяна, а лицето ѝ беше бяло почти като възглавницата. На съседното легло лежеше младо момиче. Нина се притисна още по-силно в стената. Познаваше ги. Майката и дъщерята от пристанището в Елинг. Явно Биргир ги е изпратил тук. Да го беше убила по-бавно, помисли си гневно тя.
Това ли бе сполетяло и гришанките, които така и не се появиха в тайната квартира в Елинг? И те ли бяха тук, в това помещение? „В Кейерут изчезват момичета.“ Не какви да е момичета. Гришанки.
Някъде във фабриката прозвуча камбана. Игуменката плесна с ръце и няколко от изворните деви се стекоха при нея.
– Е, приятна ти нощ, Марит – каза игуменката на една от униформените жени, преди да излезе. – Утре вечер ще те сменим.
Нина се плъзна след тях на излизане от спалното. Придържаше се към сенките и се опитваше да мисли за предстоящата си задача – как да се измъкне от фабриката. Но мислите ѝ се блъскаха и разбягваха, образите от онази стая не ѝ даваха миг покой.
„Помогни ни.“ Гласовете на мъртвите. Болката на живите.
Изворните деви пред нея вече наближаваха пазачите при централния вход.
– Закъснялата намери ли ви? – обърна се един от мъжете към изворната майка.
– Каква закъсняла?
– Де да знам. С плитки и престилка. Като вас.
– Какви ги приказваш? Уморени сме и…
– Подредете се да ви преброя.
– Налага ли се? Сериозно?
– Подредете се.
Нина не изчака да чуе останалото. Хукна обратно по коридора към източното крило, като се стараеше да не вдига шум. През централния вход не можеше да излезе. Ако пазачите откриеха, че изворните деви са с една повече…
Заби камбана, различна от предишната – тази звучеше пронизително. Камбана за тревога.
Заля я ослепителна светлина.
Нямаше начин да стигне до източната порта през спалното.
Нина се мушна зад някаква изоставена машина и само след миг двама въоръжени пазачи притичаха край нея.
Вдигна поглед. Имаше счупени прозорци, но как да стигне до тях? А и какво имаше от другата им страна?
Нямаше време за сложни планове. Явно стражите и изворната майка вече знаеха, че непокорна монахиня или някоя външна, предрешена като тях, се е вмъкнала във фабриката. Нина трябваше да се върне в манастира по най-бързия начин, преди някой да е открил, че леглото ѝ е празно. Покатери се върху някаква изоставена машина и протегна ръце към перваза. Напипа с крак пролука между две тухли, избута се нагоре и вмъкна снага в счупения прозорец. Видя блещукащите светлинки на градчето в далечината, а доста под нея се белееха преспи сняг.
Чу стъпки и видя нов отряд въоръжени войници да трополи през източното крило.
– Затворете периметъра – казваше единият. – Ще претърсим в мрежа по посока на централния коридор.
– Може да няма никой – оплака се друг.