Ако само вдигнеха поглед…
Но те си продължиха по пътя и гласовете им постепенно утихнаха.
Нина погледна за последно през прозореца.
– Никакви оплаквачки – прошепна тя и се хързулна през счупеното стъкло.
Падна бързо и тежко. Усети остра болка в рамото и хълбока, но стисна зъби и се запремята без звук по склона, неспособна да убие инерцията. Стигна до дърветата, удари се в един дънер, изсъска и успя да се изправи.
Изчака миг да си поеме дъх и да се ориентира, после хукна между дърветата, вдигнала ръце да се предпази от ниските клони въпреки болката в хълбока. Трябваше да стигне до манастира и да се мушне в леглото си, преди изворната майка да е пристигнала там. Закъснееше ли, Леони и Адрик щяха да се окажат в небрано лозе, а прикритието им щеше да отиде по дяволите.
Стигна до един поток, нагази в плитката вода, обувките ѝ жвакаха. Оттам продължи на бегом по нанадолнището.
Най-после видя манастира – прозорците бяха тъмни, но в конюшните грееха лампи. Ето го двора с параклиса, ето я и паничката с огризки, която беше оставила за Трасел.
Затича се, кракът ѝ поддаде, тя залитна, но успя да стъпи стабилно, преди да е тупнала на земята. Стигна до края на дърветата и забави крачка, тръгна на юг, за да заобиколи конюшните.
Чу звук на копита и надникна към пътя. Видя фургона, кочияшът налагаше здраво конете. Изворната майка се връщаше от фабриката и без съмнение щеше най-напред да претърси стаите.
Нина изу калните си ботуши, вмъкна се в кухнята, заключи вратата и пъхна ключа под тенекията с брашно. Затича към спалнята си, като събличаше в движение престилката.
– Какво става? – попита сънено Леони, щом Нина влетя в стаята и затвори вратата.
– Нищо – прошепна тя. – Преструвай се, че спиш.
– Защо?
Откъм входа на манастира се чуха гласове и звук на затръшнати врати. Нина съблече дрехите си, избърса що-годе лицето и ръцете си с ризата, после набута всичко в сандъка до леглото си.
– Била съм тук цялата нощ.
– Ох, Нина – изпъшка Леони. – Не ми казвай, че си ходила да крадеш сладкиши от кухнята посред нощ.
– Да – каза Нина и намъкна нощницата си. – Страшни сладкиши, повярвай ми.
Мушна се под завивките миг преди вратата да се отвори широко и светлина да залее стаята.
Нина се стресна, уж са я събудили от дълбок сън.
– Какво има?
Две изворни деви нахлуха в стаята с шумолящи престилки. В спалните помещения на горния етаж звучаха гласове, врати се тръшкаха, момичета се будеха. „Поне не сме единствените заподозрени – помисли си Нина. – Току-виж решили, че някоя девойчица се е измъкнала за среща с войник в казармите на фабриката.“
– Какво става? – попита Леони.
– Тихо – сопна се една от изворните деви. Вдигна фенера си и огледа с подозрение стаята.
Нина го видя едновременно с нея – кално петно на пода в долния край на леглото.
Изворната дева връчи фенера на дружката си, после вдигна капака на сандъка и разрови съдържанието му. След миг измъкна влажните и окаляни дрехи.
– Защо имаш униформа на послушница? – попита безцеремонно монахинята. – И защо е кална? Ще ида да повикам изворната майка.
– Няма нужда. – Игуменката стоеше на прага със строго лице, скръстила ръце върху тъмносинята вълнена престилка. – Обясни, Яндерсдат.
Нина отвори уста, но преди да е казала и дума, Хане се появи зад игуменката.
– Дрехите са мои.
– Какво?
– Мои са – повтори Хане, пребледняла и уплашена, косата ѝ – разпусната на гъсти червеникави вълни по раменете. – Излязох да пояздя и паднах от коня.
Изворната майка присви очи.
– И защо си скрила дрехите тук?
– Знаех, че ще ги намерят, ако ги оставя в своята стая, а исках да ги изпера преди това.
– И незнайно как вдовицата Яндерсдат не е забелязала купчина кални дрехи в сандъка си?
– Тя се съгласи да ги скрие за малко.
Изворната майка претегли с поглед мръсната униформа.
– Калта изглежда прясна.
– Ходих да яздя тази сутрин. Ето, вижте, дрехите са с моя размер. Твърде големи са за Мила. Вината е моя, не нейна.
– Вярно ли е? – обърна се игуменката към Нина.
Нина погледна към Хане.
– Е?! – настоя изворната майка.
Нина кимна.
Игуменката изсумтя с раздразнение.
– Продължете претърсването – каза тя на изворните деви. – Хане, много съм разочарована. Принудена съм незабавно да пиша на баща ти.
– Разбирам, изворна майко – каза умърлушено Хане.
Не беше преструвка. Момичето беше рискувало бъдещето си в манастира заради Нина.
Леони се тръсна на възглавницата си.
– Кажи ми, че наученото във фабриката си е струвало. Моля те.