Нина се отпусна на свой ред, адреналинът още беснееше във вените ѝ.
– Струва си.
Но беше видяла очите на Хане, докато майката я отвеждаше. Замисли се за наказанието, което щяха да ѝ наложат, и какви биха били последствията от писмото до баща ѝ. Задължена беше на Хане… Дължеше ѝ живота си в някакъв смисъл. И със сигурност ѝ дължеше истината.
„Помогни ни.“
Само че не би могла да ѝ я каже – никога.
19
Зоя
ВМЕСТО ДА ГИ ЗАВЕДАТ в някакви други стаи, където да пренощуват, Юрис и Григорий просто си тръгнаха, а Елизавета махна с ръка, при което масата и столовете се стопиха в пода. След миг наоколо им се издигнаха нови стени. Пясъкът се сгърчи и изви, а накрая оформи три врати около една централна стая и всичко това в безжизнения, избелен от слънцето цвят на стара кост.
Зоя не знаеше още колко ще издържи. Имаше чувството, че някой чисто и просто е разкъсал света.
– Съжалявам, че не можем да ви предложим повече удобства – каза Елизавета, – но това място е сурово. Починете си, доколкото е възможно.
Стаята на Зоя приличаше на спалня в някакъв замък от древни времена – заострени в горния край прозорци, тежки кожени кресла пред голяма камина и огромно легло с балдахин от кадифени завеси. Само дето прозорците нямаха стъкла, нямаше кожа, нито кадифе. Всичко беше направено от все същия ситен пясък, всеки предмет, всяка повърхност грееше в същия убит оттенък. Огънят в камината синееше като пламъците на онзи ужасен дракон. Призрачна стая. Ръката на Зоя се плъзна към китката ѝ. Трябваше да говори с Николай.
Отвори вратата, макар че ѝ беше трудно да я възприеме като врата, при положение че допреди миг не беше там нито тя, нито стената.
Николай стоеше на прага на стая, която приличаше досущ на нейната.
– Напомня ми за чертеж на нещо великолепно – каза той, като се обръщаше бавно и оглеждаше новата си квартира. Влезе и прокара ръка по сивата пясъчна лавица над камината. – Всичко е изпипано до най-малката подробност, а в същото време е лишено от топлина и уют.
– Това е грешка – каза Зоя.
Главата я болеше. Сърцето я болеше. Пръстите ѝ постоянно посягаха към голата китка. А трябваше да мисли ясно. На карта бяха заложени големи неща, много по-важни от загубената муска. Защо имаше чувството, че винаги има нещо по-важно от личните ѝ проблеми?
– Къде е Юри? – попита Николай.
– Сигурно се кланя някъде. Николай, сериозно ли смяташ да приемеш тази сделка?
– Дойдохме да търсим лек и го намерихме.
– Може да умреш.
– Този риск сме го приели отдавна. Даже ако не греша, самата ти предложи да ми пуснеш куршум в главата.
– До тържествата в Ос Олта остават по-малко от три седмици – възрази тя.
– Значи ще трябва бързо да се оправя с демона.
– Видя на какво са способни тия. Какво ще стане, ако ги освободим от Безморие и те се развилнеят из цяла Равка? Готов ли си да поемеш този риск?
Николай прокара пръсти през косата си.
– Не знам.
– Не знаеш, ама прие поканата за танц от първия път като пъпчив младок на селска вечеринка.
– Вярно е.
И не личеше грам да съжалява, проклет да е.
– Не знаем кои са, какви са – продължи Зоя. – Как може да им имаме доверие?!
– Това го разбирам. Точно както ти разбираш, че нямаме друг избор. Защо се съпротивяваш, Зоя?
Тя опря глава в касата на прозореца и се загледа в пустошта навън. Дали и светците бяха гледали същата празнота стотици и стотици години?
– Ако това наистина са светците – каза накрая, – тогава на кого сме се молили през цялото време?
– Ти пък откога се молиш? – попита Николай, без да крие изненадата си.
– Преди се молех, като малка. Те нито веднъж не ми отговориха.
– Ще ти намерим друга.
– Друга?…
В първия миг не разбра за какво говори Николай. После осъзна, че лявата ѝ ръка отново гали китката на дясната, там, където преди я обгръщаше муската. Дръпна ръка.
– Не можеш да ми намериш друга – каза тя пренебрежително. Много пренебрежително. Пак по-добре от самосъжалението. – С муските не става така. Носех тази костена гривна от тринайсетгодишна.
– Зоя, аз не вярвам в чудеса. Не знам кои са в действителност тези светци. Знам само, че са последната ни надежда.
Тя стисна силно очи. Елизавета се държеше гостоприемно и прочее, но това не променяше факта, че ги бяха отвлекли.
– Ние сме пленници, Николай. Не знам какво ще поискат от нас.
– Първото ще е да стъпчете гордостта си.
Николай и Зоя подскочиха. На прага стоеше Юрис. В човешката си форма, макар нещо от дракона да се долавяше в силуета му.
– Хайде, Зоя Назяленска, малка буреносна вещице. Време е.
– За какво? – изсъска Зоя.