Гневът се разпали в гърдите ѝ, гняв познат и добре дошъл, и много по-полезен от скръбта.
– За първия ти урок – каза той. – Така де, няма само царчето да учи нови неща.
•
Зоя неохотно последва дракона по лъкатушните коридори на това налудничаво място. Повтаряше си, че така ще научи нещо повече за ритуала, на който щяха да подложат Николай, както и за истинските мотиви на светците. Но едно значително по-силно гласче ѝ нашепваше, че ако опознае Юрис, ще знае как най-добре да го накаже за счупената муска. Усещаше пулса си на голата китка. Усещаше я гола, уязвима, сбъркана.
И все пак, макар отмъщението да я мамеше неустоимо, Зоя си даваше сметка, че ситуацията изисква пълното ѝ внимание. Дворецът беше огромен и макар някои стаи да имаха известна индивидуалност, по-голямата част от коридорите, стълбищата и проходите бяха изградени от все същия лъскав и безцветен пясък. Още по-объркваща бе вездесъщата гледка, която се откриваше пред погледа ѝ през всеки прозорец в тази гигантска структура – безкрайна празна шир.
– Усещам гнева ти, буреносна вещице – каза Юрис. – Направо въздухът пращи.
– Това обръщение е обидно – каза тя на гърба му, като се утешаваше с мисълта, че лесно би могла да го бутне надолу по високото стълбище.
– Ще ти викам както си искам. По моето време вещици наричаха жените, от които мъжете е добре да се пазят. Определението ти пасва като ръкавица.
– Ми вслушай се в собствения си съвет тогава и стой далече от мен.
– Не мисля – каза Юрис. – Опасността е сред малкото останали ми забавления, а Долината не предлага много възможности за това.
Щеше ли изобщо да се търколи, ако го бутне, или просто щеше да разпери криле и да се спусне изящно към следващата площадка?
– Ти на колко години си всъщност?
– Не помня.
Изглеждаше на четирийсет. Едър като Толя, по-едър дори, хубав мъж, когото Зоя лесно можеше да си представи с тежък меч в ръка. По обръснатата му глава се различаваха следи от люспи, сякаш нещо от дракона е пролазило в човешкото му тяло.
Любопитството я надви.
– Човешката форма ли предпочиташ?
– Нямам предпочитания. Винаги съм и двете – човек и дракон. Когато ми се прииска да почета, да споря или да пия вино, приемам човешката форма. Когато искам да полетя и да се освободя от човешките дребнавости, ставам дракон.
– А когато се биеш?
Той я стрелна с поглед през рамо, очите му припламнаха сребърни, зениците се издължиха в цепки, а когато се усмихна, зъбите му бяха една идея твърде дълги и хищни за човешкото му лице.
– Ще те надвия и в двете си форми.
– Съмнявам се – заяви тя с увереност, която не чувстваше.
Ако още имаше муската си, нямаше да се колебае така.
– Не забравяй, че в първия си живот бях воин.
Зоя вдигна пренебрежително вежда.
– Свети Юрис, който убил дракона, всъщност е бил Гриша, който си е търсел животно за муска?
Знаеше легендата отлично като всяко равкийско дете – воинът, който отишъл да се пребори със звяра и се борил с него три пъти, преди най-после да го надвие. Започваше да се пита колко истина има в легендата.
Юрис свъси вежди и продължи надолу по стълбите.
– Муска. Като онази жалка гривничка, дето ти е толкова скъпа? Когато убих дракона, приех неговата форма и той прие моята. Сляхме се. Така ставаха нещата по онова време. Вашето е жалка имитация, най-слабата форма на съзиданието в сърцето на света.
„По онова време.“ Значеше ли това, че има истина и в историите за пламтящия трън? Възможно ли бе онези монаси да не са били обикновени хора, а Гриша, приемали формата на зверове, за да се борят срещу враговете на Равка? Нима теоретиците на Гриша и религиозните схолари са сгрешили в тълкуванията си? Зоя нямаше отговори на тези въпроси. Изтощеният ѝ мозък не беше в състояние да обработи новата информация.
Влязоха в гигантска каверна, която приличаше хем на пещера, хем на велика зала в стара крепост, цялата от черен камък. От едната страна имаше камина, толкова висока, че Зоя да застане права вътре, а над нея – герб с три шестолъчни звезди. Гербът приличаше на келските фамилни гербове, макар че Зоя не познаваше иконографията им достатъчно добре и не можа да определи към коя фамилия сочи. Едната стена беше изцяло открита към стихиите и ширналия се хоризонт от мъртъв пясък. Назъбените скали при тавана засилваха впечатлението, че се намират в пещера. Или в пастта на исполински звяр, където Зоя се е озовала по невнимание.
– Какво искаш от мен? – попита тя.
– Когато премина в света на смъртните, когато умра там, магията ми ще умре заедно с мен. Но не е задължително и знанията ми да умират. Ти ще ги носиш.