– Каква чест – каза тя без ентусиазъм.
– Всички правила, създадени и спазвани от Гриша, дори цветовете, които носите. Въобразявате си, че обучението има за цел да ви направи по-силни, но истината е друга. Така само ограничавате силата си.
Зоя поклати глава. Не стига че този гигантски гущер ѝ беше отнел муската, която беше спечелила с цената на собствената си кръв, а сега обиждаше обучението, на което бе посветила живота си. Отнесла се бе сериозно към подготовката си в Малкия дворец, към теорията, която четеше в библиотеката, към стойките и техниките, усвоени в крайезерната къщурка на Багра. Упражнявала се бе до пълно изтощение, превърнала бе суровия си талант в оръжие. Имаше други етералки, по-надарени от нея в началото на подготовката, но никой не се беше трудил колкото нея.
– Говори каквото си искаш, но аз знам, че обучението ме направи по-добра вихротворка.
– Да, но дали те е направило по-добра Гриша?
– Не казах ли същото току-що?
– Не съвсем. Но и аз бях невеж като теб в началото, и аз нямах друго освен дивия вятър в ръцете си.
– Бил си вихротворец? – попита тя с изненада.
– Нямаше име за същността ми.
– Но си можел да призоваваш? – настоя тя.
– Можех. Правех го. Това беше поредното оръжие в арсенала ми.
– В коя война?
– В безброй войни. За някои бях герой. Други ме наричаха нашественик, варварин, осквернител на храмове. Опитвах се да постъпвам правилно. Така поне го помня.
Мъжете и техният навик да се хвалят с подвизите си.
– Не всички сме толкова благородни като твоето царче – добави Юрис.
Зоя вървеше по периметъра на залата. Нямаше много за гледане. Ако не броим колекцията от оръжия върху едната стена, всичко друго беше от черен камък – лавицата над гигантската камина, в която танцуваха сини пламъци, украшенията върху нея, гербът на стената.
– Ако очакваш да критикувам Николай за добротата му, въоръжи се с търпение.
– А ако ти кажа, че Равка има нужда от по-безмилостен владетел?
– Ще отвърна, че това звучи като извинение на безмилостен мъж.
– Кой е споменал нещо за мъже?
Каква игра играеше това създание?
– Намекваш да открадна трона на своя цар? Нямам такива амбиции.
Юрис се засмя гръмовно.
– Да бе. Наистина ли вярваш, че ти е писано да прекараш живота си в служба? Не ми казвай, че не си мислила какво би било да си царица.
Зоя взе един мъничък ахатов кон от лавицата над камината, един от стотиците, подредени там. Така ли убиваше времето си Юрис? Използваше огън да оформи мънички сувенири от един предишен живот?
– То пък сякаш царицата не служи. Аз служа на Гриша. На Равка.
– Равка – повтори той и изръмжа. – Служиш на народ от призраци. Всички, които си разочаровала. И които ще разочароваш и занапред, докато не се превърнеш в онова, което ти е писано да бъдеш.
„Всички, които си разочаровала.“ Какво ли пък разбираше този тъп дракон? Зоя остави ахатовото конче и потърка зиморничаво ръце. Не ѝ харесваше как говори светецът. Думите му отекваха неприятно в нея, насочваха мислите ѝ към онзи падащ камък, към празния кладенец, към бездънния пропад. „Не поглеждай назад – беше ѝ казала преди време Лиляна. – Не поглеждай към мен.“ Тогава Зоя не я беше послушала и вече знаеше, че е допуснала грешка.
– Има ли край тази твоя история, старче? Уморена съм и ако приключваш, ще ида да потърся чаша вино и поспя.
– Тук вино няма да намериш, малка вещице. Нито сън. Тук няма почивка от забвението.
Зая махна с ръка.
– Тогава ще си потърся по-интересна компания.
Юрис сви рамене.
– Историята е към края си. В земята ни се появи кръвожаден звяр, опожаряваше всичко по пътя си, убиваше всеки, дръзнал да се изстъпи пред него.
Зоя докосна разсеяно топката на един боздуган, закачен на стената. Юрис явно е носел тези оръжия със себе си, когато са попаднали в капана на Долината.
– Винаги съм смятала, че драконът е метафора.
Юрис сякаш се засегна.
– Метафора на какво?
– Знам ли, на някаква ерес, на чужди нашественици, на опасностите, които носи със себе си модерният свят.
– Понякога драконите са просто дракони, Зоя Назяленска, а и никоя метафора не е убивала толкова много хора, уверявам те.
– Защото никога не си чувал Толя да рецитира поезия. И какво, юнакът отишъл да сгащи дракона в леговището му?
– Много точно казано. Можеш ли да си представиш страха ми?
– Имам известна представа. – Никога нямаше да забрави първия миг, когато видя Юрис с разперени криле… а и искаше да разбере как е надвил звяра. – Ти какво направи?
– Каквото правят всички уплашени хора. В нощта, преди да се изправя пред дракона, паднах на колене за молитва.