– И на кого се моли един светец?
– Никога не съм твърдял, че съм светец, Зоя. Това е просто име, с което ме наричат отчаяните. Онази нощ аз бях просто уплашен човек, още момче всъщност, едва навършило осемнайсет. Помолих се на бога на небето, който пазеше семейството ми, на бога на бурите, който напояваше нивите и се хранеше с невнимателни моряци. Може би този бог все още се грижи за мен. Знам само, че нещо ми отговори. Когато се изправих пред дракона и той ме заля с огън, ветровете се подчиниха на командата ми. Успях да му отнема дъха точно както ти се опита да направиш с мен. Сблъскахме се два пъти и два пъти се оттеглихме да изцерим раните си. Но при третия сблъсък аз му нанесох фаталния удар.
– Триумфиращият Юрис – измърмори тя.
Нямаше да го четка с излишен ентусиазъм. Но той успя да я изненада със следващите си думи:
– Сигурно е трябвало да се възторгна от победата, от триумфа си. Вярвах, че точно това ще почувствам, но щом драконът падна, усетих единствено съжаление.
– Защо? – попита тя, макар открай време да ѝ бе мъчно за дракона от легендата, звяр, подвластен на природата си.
Юрис облегна широки плещи на стената.
– Драконът беше първото истинско предизвикателство за мен, единственото създание, с което да се сражавам на равна нога. Изпитвах уважение към него. Когато впиеше зъби в мен, знаех, че двамата изпитваме едно и също. С дракона бяхме еднакви, свързани в сърцето на съзиданието, родени от стихиите и различни от всички останали.
– Краставите магарета през девет баира се подушват – тихо каза тя. Познаваше това усещане за родство, за свирепост. Ако затвореше очи, можеше да усети леда по бузите си, да види кръвта в снега. – Но накрая все пак си го убил.
– И двамата умряхме в онзи ден, Зоя. Аз имам неговите спомени, той има моите. Изживели сме стотици животи заедно. Същото е при Григорий и великата мечка, при Елизавета и нейните пчели. Никога ли не си се питала как така някои Гриша са муски сами по себе си?
Никога не се беше замисляла. Тези гришани – родени муски – бяха много редки и обикновено служеха като изпитващи, използваха таланта си да тестват деца за наличие на гришанска сила. Тъмнейший беше муска, майка му – също. На теория това беше едно от обясненията за гигантската му сила.
– Не съм – призна тя.
– Те са свързани със съзиданието в сърцето на света. Във времето, преди думата Гриша да се спомене за пръв път, границите, делящи ни от другите създания, не бяха толкова непреодолими. Ние не просто отнемахме живота на създанието, а отдавахме нещо от себе си в замяна. А после гришаните започнаха просто да убиват и да си присвояват частица от мощта на сътворението, без да дават нищо от себе си. Това е жалката традиция на вашите муски.
– И какво? Да се чувствам засрамена, че съм си спечелила муска? – каза Зоя.
Юрис нямаше право да я съди. Колко пъти бе плакала? Колко безполезни молитви беше изрекла, неспособна да се отърси от упоритото и глупаво убеждение, че някой ще ѝ отговори?
– Сигурно е лесно да разсъждаваш за вселената тук, в сигурното убежище на този дворец, далече от човешките тегоби и дребнотемие. Ти може и да не помниш какво е да си безсилен. Аз помня.
– Може и така да е – каза Юрис. – Но ти все пак плака за тигъра.
Зоя се вкамени. Той нямаше как да знае това. Никой не знаеше какво бе направила през онази нощ, какво беше видяла.
– Какво имаш предвид?
– Когато си свързан с всички неща, няма ограничения за знанието ти. Щом онази гривна падна от китката ти, аз видях всичко. Младата Зоя, която кърви на снега със смело сърце. Зоя от изгубения град. Зоя от градината. Не можа да ги защитиш тогава, не можеш да ги защитиш и сега, нито ти, нито твоят обладан от чудовище цар.
„Не поглеждай към мен.“ Кладенецът в нея нямаше дъно. Зоя хвърли камък в мрака и пропадна заедно с него надолу и надолу. Трябваше да се махне от тази зала, да се махне от Юрис.
– Приключихме ли?
– Още не сме започнали. Кажи ми, буреносна вещице, когато уби тигъра, нима не усети как духът му се сляга в теб, как приема формата на гнева ти?
Зоя не искаше да говори за онази нощ. Драконът знаеше неща, които не би трябвало да знае. Засмя се насила.
– Какво, казваш, че съм се превърнала в тигър?
– Може би. Но си слаба, така че е трудно да се разбере със сигурност.
Зоя стисна устни. Запази самообладание, макар гневът в нея да заклокочи.
– Искаш да ме ядосаш, така ли? Постарай се повече, защото обидите на един старец не вършат работа.
– Ти показа смелост по време на нашата битка. Бърза мисъл, самообладание. И въпреки това загуби. И ще продължиш да губиш, докато не отвориш вратата.