А после се завъртя изведнъж и се метна към нея, тялото му се уголеми, крилете се разпериха и блокираха светлината. Раззина паст и пламък изригна от недрата му.
Зоя вдигна ръце над главата си и се сви.
Пламъците угаснаха внезапно. Юрис стоеше и я гледаше, възвърнал човешката си форма.
– Нима съм си избрал слабачка? – каза той с отвращение.
Но беше ред на Зоя да се усмихне.
– Или си избрал момиче, което знае как да се преструва на слабачка.
Изправи снага и протегна ръце пред себе си. Бурята се устреми към него, директен удар от вятър и гняв, който го подкоси през коленете, събори го и го помете по лъскавия под право към отворената стена. „Слаба работа.“ Стократно по-слаба сега, без муската. Но Юрис въпреки това се претърколи през ръба и изчезна, а изненаданата му физиономия беше като балсам за душата ѝ.
Миг по-късно драконът се издигна на могъщи криле.
– Нима съм прекършил и волята ти, когато скърших онази твоя глупава дрънкулка?
Беше ли? Без муската всяко посягане към силата беше като на едноок човек, който още не се е научил да преценява разстоянията, който посяга и улавя единствено въздух. Зоя беше силна поначало, но истинската сила бе дошла със смъртта на тигъра. А сега тази сила не ѝ беше достъпна. Какво беше тя, коя беше тя без нея? И ако някога се измъкнеха от това място, как щеше да се върне към задълженията си на командир?
– Избери си оръжие – каза Юрис.
– Няма да стане. Уморена съм.
– Нека кръстосаме шпаги достойно, пък после се скрий и в миша дупка, ако щеш. Избери си оръжие.
– Аз съм оръжието! – Или поне беше такова преди. – Не ми трябва сопа или нож.
– Добре – каза Юрис и бавно преля в човешката си форма. – Нека аз ти избера тогава. – Грабна един меч от стената и го метна към нея.
Зоя го улови несръчно с две ръце. Беше твърде тежък. Но време за мислене нямаше. Юрис вече тичаше към нея с още по-тежък меч в ръце.
– Какъв е смисълът на всичко това? – попита Зоя, след като блокира първия му удар, толкова силен, че ръцете ѝ изтръпнаха до раменете. – Не съм добра във фехтовката.
– Цял живот си избирала само неща, в които можеш да изпъкнеш. И това те е направило мързелива.
Зоя изкриви лице в гримаса и парира неумело. Помнеше ли нещо от отдавнашното си обучение при Боткин? Упражняваха се с ножове и рапири, имаше и малко стрелба по мишени с пистолет. Беше ѝ приятно по онова време, особено ръкопашната борба, но отдавна не бе упражнявала уменията си. Какъв беше смисълът да се бие с юмруци, щом бурите се подчиняваха на волята ѝ?
– Не е зле – каза той, след като се наведе под един неин удар. – Станало ти е лесно да използваш силата си. Но когато се биеш по този непривичен за теб начин, концентрираш цялото си внимание върху ударите и спираш да мислиш за друго. Нямаш време да се тревожиш за случилото се преди и за бъдещето, какво си загубила и какво може да спечелиш. Има го само този миг и желанието ти да оцелееш.
– И какво предимство ми дава това? – каза Зоя. – Нима не е по-добре да предусещаш предстоящото?
– Когато умът ти е свободен, вратата се отваря.
– Пак тая врата.
– Вратата към съзиданието в сърцето на света.
Зоя направи фалшив заход надясно и скъси разстоянието, за да отнеме предимството на Юрис с неговите по-дълги ръце.
– Правя го, когато призовавам – каза тя. Пот се стичаше от челото ѝ. – Правят го всички Гриша, когато използват силата си.
– Така ли? – попита той и замахна от горе надолу. Мечовете се сблъскаха с оглушителен звън. – Бурята все още е извън теб, нещо, което ти едновременно приемаш и отблъскваш. Вие пред прага ти. Дрънчи в прозорците. Иска да я пуснеш вътре.
– В това няма никакъв смисъл.
– Пусни бурята, Зоя. Не я призовавай. Не посягай към нея. Пусни я да дойде при теб. Нека тя води движенията ти. Нека с теб се сблъскаме достойно.
Зоя парира поредния удар и изпъшка. Едва си поемаше дъх, ръцете я боляха от тежестта на меча.
– Не съм достатъчно силна физически, за да те победя така.
– Иска ти се да използваш силата си? Точно там грешиш. Ти не я „използваш“. Двете сте едно. Бурята е в костите ти.
– Спри… да дрънкаш… глупости – озъби се тя.
Не беше честно. Принуждаваше я да участва в игра, която не можеше да спечели. А Зоя печелеше винаги.
Добре тогава. Щом този тип искаше да се бият, без Зоя да призовава, така да е. И така щеше да го надвие. И тогава Юрис щеше да сведе голямата си бръсната тиква от срам. Зоя нападна, предаде се на възторга от двубоя, на предизвикателството, въпреки болката в ръцете, когато мечовете им се сблъскаха отново. Отново и отново. Тя беше по-дребна и по-лека, затова танцуваше безспир около него.