Острието му закачи ръката ѝ, раната заболя като изгаряне. Зоя знаеше, че кърви, но не ѝ пукаше. Важното бе да докаже, че и противникът ѝ може да кърви.
Атака. Блок. Атака. Контраатака. Контраатака. Контраатака. Сърцето ѝ биеше гръмовно. Вятър ревеше в кръвта ѝ. Тялото ѝ се движеше по своя воля, въздухът свиреше покрай нея, през нея. Кръвта ѝ бе заредена с мълнии. Замахна отново и в удара усети силата на неудържим ураган, който изкоренява всичко по пътя си.
Мечът на Юрис се скърши.
– Ето това е – каза той с драконовата си усмивка.
Зоя се тресеше цялата, очите ѝ щяха да изскочат. Усетила бе как силата ѝ се удвоява, утроява, вихрушка виеше в крайниците ѝ. Не би трябвало да е възможно, ала беше факт – не можеше да отрече как се е почувствала, нито какво е направила. Доказателството беше в краката ѝ – скършеният меч. „Бурята е в костите ти.“
– Е, явно най-после привлякох вниманието ти – каза драконът.
Тя вдигна глава да го погледне. Беше строшил муската ѝ, пречупил бе нещо в нея. Тя щеше да го накаже, при това с негова помощ.
– Още ще има ли?
– О, колкото искаш – отвърна Юрис.
Зоя приклекна в бойна стойка и вдигна оръжието си, леко като перце.
– Вземи си нов меч тогава.
20
Нина
АДРИК БЕШЕ БЕСЕН – пак посърнал, но и бесен в добавка. Все едно ти крещи влажен пешкир.
– Къде ти е бил умът? – възмути се той на следващата сутрин. Отишли бяха пешком до южните части на градчето с Леони и шейната, уж да предложат стоката си на местни ловци и трапери, обаче спряха при една стара щавачница, колкото Адрик да ѝ обясни насаме колко безразсъдно е постъпила. – Дадох ти изрична заповед да не вършиш глупости, особено сама. Ами ако те бяха хванали?
– Не ме хванаха.
Леони се облегна на шейната.
– Ако Хане не се беше намесила, щяха да те разкрият. И сега си задължена на момичето.
– Бях ѝ задължена и преди това. А и забравихте ли, че Хане е Гриша? Няма да каже нищо. Противното би изложило и нея на опасност.
Адрик обърна глава към фабриката в долината.
– Най-добре да унищожим това място до основи. Ще е проява на милост.
– Не – каза Нина. – Все има някакъв начин да освободим жените.
Адрик я погледна с тъжно изражение.
– Ти най-добре от всички знаеш какво причинява парем. За онези жени няма връщане назад. Все едно са мъртви.
– Стига и ти – тросна се Нина. – Аз се върнах, нали?
– Да, след една доза. А тези момичета явно ги дрогират от месеци.
– Не използват обикновен парем. Фйерданите тестват нещо ново, нещо различно. Точно затова Леони се почувства зле, но картината на симптомите ѝ не беше пълна, а собственото ми пристрастяване не се прояви отново.
– Нина…
Тя го стисна силно над лакътя.
– Сега Втора армия знае за дрогата много повече, отколкото когато се случи на мен, Адрик. Имат напредък с антидота. Фабрикаторите и лечителите в Малкия дворец ще измислят начин да им помогнат.
Адрик издърпа ръката си.
– Изобщо ли не разбираш какво си направила, Нина? Дори да отдадат снощната случка на някакво недоразумение, пак ще подсилят охраната на фабриката. А може да докладват за пробива на началниците си. Трябва да се махнем от това градче овреме, иначе рискуваме фйерданите да разбият цялата ни мрежа, а събраната дотук разузнавателна информация да отиде на вятъра. Поне да беше взела проба от тази нова дрога.
Не беше взела, вярно – не ѝ се удаде възможност, а и бе толкова потресена, че не разсъждаваше ясно. Но нямаше намерение момичетата в планината да платят за нейната грешка.
– Няма да си тръгна, Адрик. Вие вървете. А на царя кажи, че съм дезертирала.
– Онези жени са обречени. Каквито и планове да измъдриш, за тях няма да има щастлив край и ти го знаеш. Не искай от мен да жертвам надеждата за живите заради покоя на мъртвите.
– Значи какво, задачата ни тук се изчерпва с набирането на войници за…
Адрик я прекъсна, сините му очи я приковаха гневно.
– Тук сме по заповед на царя. Тук сме заради бъдещето на страната си. Равка няма да оцелее без достатъчно войници, а гришаните няма да оцелеят без Равка. Видях как Тъмнейший унищожи Втора армия. Знам какво изгубихме и какво тепърва може да изгубим. Трябва да съхраним мрежата. Дължим го на всеки Гриша, който живее в страх.
– Не мога да ги зарежа, Адрик. Няма да го направя.
„Те ме доведоха тук.“ Благодарение на тях най-после бе събрала сили да положи Матиас в земята. Гласовете на мъртвите със своята нужда я бяха върнали към живот. Нямаше да ги разочарова.
– Леони – обърна се умолително Нина към младата жена, – ако ти беше във фабриката или някой, когото обичаш…