Леони приседна на едно повалено дърво и вдигна поглед към стария форт.
– Леони – каза Адрик, – имаме мисия. Не бива да я излагаме на риск.
– Я млъкнете и двамата – каза Леони. – Не ща да ме дърпате насам-натам с аргументите си. – Затвори очи и обърна лице към зимното слънце. Дълго мълча, а накрая каза: – Казвала съм ви, че едва не умрях като дете, но не и защо. Пих вода от отровен кладенец. Зовата, която ме спаси, плати с живота си. Умря, докато изтегляше отровата от моето тяло. – Леони отвори очи с тъжна усмивка на лице. – Както вече споменах, отровите са трудно нещо. Затова сега нося два камъка – каза тя и вдигна ръка да докосне двете златисти камъчета, вплетени в косата ѝ отляво. – Топаз за сила – за майка ми, която ме роди и ме отгледа като боец. – А после завъртя леко глава и светлината се отрази в трите лилави камъчета, вплетени отдясно. – И аметисти за Адити Хили, фабрикаторката, която ми върна живота, когато едва не го загубих заради собствената си глупост.
– Хили? – каза Адрик. – Били сте роднини?
– Не. Приех фамилното ѝ име и се заклех да направя нещо смислено с живота си в чест на нейната саможертва. – Кимна по посока на фабриката. – Ако не помогнем на момичетата там, защо изобщо сме тук?
Адрик въздъхна.
– Знаете, че аз командвам мисията. Решенията не се вземат с гласуване.
Леони се усмихна широко с онази усмивка като стотина слънчеви изгрева, а Адрик си пое шумно въздух, като че го бяха фраснали в стомаха.
– Знам – каза тя. – Но знам също, че си се сражавал рамо до рамо с Алина Старкова. Че сенчест демон ти е откъснал ръката, а ти не си спрял да се биеш. Не си дошъл в тази страна да играеш на сигурно, Адрик.
– Леони – обади се Нина, – някога опитвали ли си керчки гофрети?
Леони вдигна вежди.
– Не.
– Е, ще ти направя толкова висока купчина, че ще трябва да се катериш по нея.
– Не знаех, че можеш да готвиш.
– Не мога. Изобщо. Но пък с лекота убеждавам други хора да сготвят вместо мен.
Адрик подръпна закарфичения си ръкав.
– Вие двете сте невъзможни. И не се подчинявате на заповеди.
Усмивката на Леони се разшири още повече.
– Прекрасни сме и ти го знаеш.
– Добре – изпъшка Адрик. – Щом твърдо сте решили да съсипете мисията, да ви питам нещо друго. Как точно смятате да изведем куп врещящи бебета и бременни жени от това прокълнато градче и да ги транспортираме до някое пристанище посред нощ?
Нина вдигна поглед към планинското възвишение, към пътя до фабриката, провиснал като дълъг и ненаситен език, към караулката при входа на стария форт. И си спомни уроците, научени в Кетердам, когато се движеше в компанията не на войници, обвързани с представата си за чест, а с лъжци, побойници и крадци. „Винаги удряй там, където мишокът не гледа.“
– Лесно – каза тя. – Ще го направим посред бял ден. И то така, че да ни видят отдалече.
•
Нина нямаше представа дали Хане ще се появи за следващия им урок, било защото изворната майка ѝ е забранила, било защото самата Хане ѝ е сърдита и не иска да я вижда. Но реши въпреки това да отиде в класната стая.
Пътьом мина през кухнята за пресни огризки и тръгна към гората да остави паничката за Трасел. Остана там минутка-две да си събере мислите на спокойствие под дърветата, вдишваше дълбоко уханието на борова смола и студения въздух, чист от новия сняг. Склонна бе да признае, че набегът ѝ във фабриката е бил катастрофа, но това не променяше кошмарните неща, които се случваха там, нито отменяше предоставилата се възможност. Имаше чувството, че е на крачка от нещо по-голямо, нещо отвъд ужасите в източното крило, че ѝ е писано да направи нещо повече.
– Какво обаче? – измърмори тя.
– Енке Яндерсдат?
Нина едва не се метна на най-близкия клон. Млада жена стоеше в края на дърветата и подръпваше нервно полите на бледосинята си престилка. Чак сега Нина си даде сметка, че и преди е виждала послушницата – преоблечена като фйердански войник на брега на реката. Дали момичето я е чуло да говори на равкийски?
– Да?
– Не исках да ви стресна.
– Малко вълнение няма да ме убие – каза Нина, сякаш предната нощ не беше изскочила през прозорец и не бе се търкулнала по склона с риск за живота си.
Момичето беше русо, кожата му имаше цвета на млада прасковка. Беше изнервено, но не личеше да я подозира в нещо нередно.
– Исках да ви благодаря – на вас и на земските търговци, че не казахте нищо за… онова при реката. Дори след случилото се с Грете.
Грете… сигурно говореше за момичето, починало заради отровите във водата.
– Истинска трагедия – поклати глава Нина.
Момичето потръпна, сякаш смъртта е надникнала иззад рамото му.