Групата от Шу Хан се състоеше изцяло от жени. Принцеса Ери Кир-Табан носеше изумрудена коприна, бродирана със сребърни листа, дългата ѝ тъмна коса беше прибрана с красиви гребенчета, обсипани със скъпоценни камъни. Известна бе като най-малко красивата, но най-обичаната от петте дъщери на кралското семейство. Гвардейките от Тавгарад вървяха след повереницата си, всичките с празното и сурово изражение, което Исак беше усвоил в битието си на дворцов гвардеец. Но тези жени не бяха обикновени войници. Бяха елитни бойци, обучавани от деца да служат на династия Табан. Облечени бяха с черни униформи, на левите им еполети имаше емблема от гранат с формата на раззината ястребова човка, върху прибраните им руси коси се кипреха четвъртити черни кепета, кривнати под остър ъгъл. Тамар беше казала, че една от тях е предателка. „Коя обаче?“ – чудеше се Исак и местеше поглед по лицата им. Наистина приличаха на ястреби с тези стиснати на черта усти и пламтящи златни очи. Защо една от тях би обърнала гръб на страната си, защо би предала жената, която е била обучена да защитава с цената на живота си? Дали наистина смяташе да го направи, или всичко бе само капан, в който царят да падне? Принцесата залитна леко при реверанса си, капчици пот бяха избили над горната ѝ устна, а лицето на гвардейката зад нея се изопна още повече. Направо да ожалиш горката принцеса, помисли си Исак с неволно съпричастие. Младата жена се изправи с измъчена усмивка. Исак бе получил бегла представа какво е да си кралска особа, и наученото никак не му харесваше.
Оказал се бе неподготвен за задачата си въпреки усилията на всички замесени. Никак не беше лесно да носиш лицето на царя и да вървиш в неговите обувки. Предната нощ Толя и Тамар го бяха извели тайно от двореца по тунелите към имението на прословутия граф Киригин. Исак не би имал нищо против да разгледа прочутото Златно тресавище, но още призори го облякоха с любимия зеленикав шинел на цар Николай, качиха го на красив бял кон и групичката им пое обратно към града, уж се завръщат от поклонничеството. По пътя към тях се присъедини взвод от стражи и войници – царската свита – и това се превърна в първия тест за Исак. Но никой не го позна, мъжете само се поклониха и козируваха. Плътно от двете му страни яздеха близнаците Батаар, а в обръч около тях яздеха гришански бойци, сред които и Надя, съпругата на Тамар. В този вид групата им навлезе в долния град.
Това го върна към първата му среща със столицата, към страхопочитанието, което Ос Олта му беше вдъхнала с размерите и оживлението си. Сега градът не изглеждаше по-различно, нищо че го виждаше през царски очи.
– Престани – прошепна Толя.
– Какво?
– Пулиш се, човече – каза Тамар. – Трябва да гледаш света, сякаш ти ръководиш парада.
– Защото си царят и точно това правиш – добави Толя.
– Аз ръководя парада – повтори Исак.
– Решиш ли, с една заповед можеш да опожариш целия град, докато камък върху камък не остане.
И това трябваше да го ободри?
– Е, дано някой ми попречи, ако реша да направя такова нещо.
– Някой може и да опита – каза Тамар. – И най-вероятно ще увисне на въжето за награда.
Исак потръпна.
– Поне язди като хората – измърмори Толя.
Но Исак успя да обърка дори това, защото един цар не скача от коня и не го повежда лично към конюшните – не, един цар връчва юздите на коняря. Един цар мята небрежно юздите в ръцете на коняря с усмивка и леко кимване, после казва нещо от сорта на „Благодарско, Климинт“ или „Как е кашлицата, Льов?“. Защото Николай Ланцов знаеше по име всеки слуга в двореца. Ако царят им беше от по-мързеливите, задачата на Исак щеше да е значително по-лесна.
А и как го гледаха всички, направо тръпки да те побият. Допреди няколко часа Исак беше обикновен човечец, войник от Първа армия, а после и дворцов гвардеец. Видеха ли униформата му, хората в долния град му кимваха с уважение или го измерваха с негодуващ поглед. Още помнеше с каква гордост облече за пръв път униформата в бяло и златно, помнеше странното чувство хората да му правят път или да му предлагат безплатна чаша квас, а други да плюят в прахоляка и да псуват под нос зад гърба му. Нищо общо с погледите сега. И той ли бе гледал царя, както тези хора гледаха него сега – с нескрита благодарност и възхищение? Или другите – които го стрелкаха с погледи, натежали от подозрителност, а нерядко и с откровен страх?
– Защо зяпат така? – прошепна той. – Какво очакват да видят?
– Ти вече не си отделен човек – каза Тамар. – Ти си цяла армия. Ти си двуглавият орел. Ти си цяла Равка. Нормално е да те зяпат.