– Ами те? – попита Исак и кимна към един прозорец, където няколко момичета бяха подали снаги, нагиздени с най-хубавите си дрехи, с накъдрени коси и начервени устни. – Царят нали не… не се задява с момичета от простолюдието?
– Да – каза Толя. – Николай никога не се възползва по този начин от положението си.
– Тогава на какво се надяват?
Тамар се засмя.
– Чел си старите приказки как принцът се влюбва в обикновено момиче, а царят си взема селска царица. Николай още е ерген. Надяват се една от тях да привлече вниманието му. Надяват се царят да се влюби до уши в някое красиво момиче, да се заплесне по нежната му шия или кестенявата коса, както царете редовно правят в приказките.
– Да се чуди човек откъде знаеш толкова много за стоката в долния град – подхвърли намусено Надя.
Тамар не се извини, само я изгледа с многозначителна усмивка, от която страните на Надя се зачервиха.
– Може да имам око за шарениите, но правя разлика между тях и истинското качество.
Сега Исак местеше поглед по претъпканата тронна зала и се чудеше дали не би могъл да хукне към конюшните, да яхне онзи красив бял кон и да го пришпори накъдето му очи видят.
Толя чукна леко по трона с върха на ботуша си и Исак разбра, че е време да говори. Изправи се бавно.
– Приятели мои… – Гласът му се пречупи и той видя как Женя затваря измъчено очи. Изкашля се и започна отново: – Приятели мои – каза на равкийски, а после повтори на шуански, земски и фйердански. – Добре сте ми дошли в Равка. Това е малка крачка към мира, който би бил от полза за всички ни. Тук и сега ние не сме отделни народи, а приятели, които ще седнат заедно на трапезата да хапнат… – Исак направи малка пауза според инструкциите и разтегли лице в една от пакостливите усмивки на Николай. – …и да пийнат. Нека тази вечер отбележи началото на една нова ера.
„И дано издържа цяла вечер, без да се задавя с агнешкото и без да предизвикам война.“
Исак кимна, вратите от двете страни зад трона се отвориха, а множеството се разстъпи да му стори път.
Още дори не беше стигнал до трапезарията, когато стана белята. Вратите едва се бяха отворили широко, когато Исак, съсредоточен върху потните си длани, направи онова, което му бе вменявано години наред – пристъпи крачка встрани, застана мирно и впери поглед в близката далечина, както го бяха научили по-старшите му другари в гвардията. Научили го бяха и на други неща, как да си лъска ботушите и как да си зашие правилно падналото копче, защото „прислугата си има други задачи“.
Гвардейците и стражите винаги правеха път на по-високопоставените, а в един дворец кажи-речи всички спадаха към тази категория, включително и част от старшата прислуга. Но от царя по-високопоставен не съществуваше.
Исак едновременно чу и усети с кожата си хоровото ахване, внезапно му прималя, подът сякаш омекна под краката му, имаше чувството, че потъва и ще продължи да потъва, докато не стигне някаква по-твърда почва. А когато това станеше, Женя щеше да надвисне над него и да го срита с меката си пантофка.
– Ваше Величество? – каза шуанската принцеса, на която се падаше да влезе първа в трапезарията, защото нейната делегация последна се беше представила на царя. Изглеждаше паникьосана почти колкото Исак.
Първият му импулс беше да се огледа за помощ, да открие в залата някого, който да го спаси, да му каже какво да прави.
„Не се панирай. Царете не се паникьосват. Само дето ти не си цар. Все още не е късно да скочиш през някой прозорец.“
Сгъна снага в бавен поклон и използва секундите да нагласи самоуверена усмивка на лицето си.
– Тази вечер аз съм преди всичко домакин и след това цар.
– Разбира се – каза принцесата, макар да изглеждаше тотално стъписана.
Гостите се заизнизваха към трапезарията, някои изглеждаха развеселени, други зарадвани, трети видимо не одобряваха. Исак стоеше на място с усмивка на лице и високо вдигната брадичка, сякаш всичко това е просто тест за следващата царица на Равка.
След като и последният чуждестранен гост влезе в трапезарията, Женя и Давид влязоха на свой ред. Женя изглеждаше спокойна, ако не броим напрежението, изтеглило надолу крайчетата на устните ѝ. Давид, както обикновено, изглеждаше разсеян.
– Горе главата – прошепна Женя на Исак. – Справяш се отлично.
Давид се намръщи замислено.
– Значи, когато каза, цитирам: „Това е пълно фиаско“…
– Беше просто израз.
– Но…
– Млъкни, Давид.
– Толкова ли е зле? – прошепна умърлушено Исак.
Женя го погледна с крехко подобие на усмивка.
– В най-добрия случай гостите ни са решили, че Николай е ексцентричен, в най-лошия – че е луд.