„И всичко това – заради една малка грешка в етикета?“ Исак впрегна цялото си самообладание, зае мястото си и даде знак вечерята да започне. Дойдеше ли реч за официална вечеря, имаше хиляди правила, с които Исак да се пребори, но бяха решили да избегнат част от тях през първата вечер, като сервират на гостите традиционен селски пир с все цигулките и танците.
Вечерята мина без гафове и Исак редеше наум благодарствени молитви към всички светци. Имаше само един напрегнат момент, когато фйерданският посланик попита за Нина Зеник.
Женя отговори без бавене, че младата гришанка вече две години е на търговска мисия в Керч.
– Колко интересно – каза намусено посланикът.
Женя срита Исак под масата и той се усмихна широко на фйерданеца.
– Стомахът ми е твърде пълен, за да смели нова доза дипломация. Нека поне изчакаме шербета.
По едно време Толя наведе глава към Исак и прошепна:
– Яжте, Ваше Величество.
– Всичко има вкус на провал – прошепна в отговор Исак.
– Добавете малко сол тогава.
Исак съумя да преглътне няколко хапки и за негово огромно изумление вечерята приключи почти неусетно.
Гостите потеглиха към стаите си, а Толя и Тамар го поведоха по коридора и оттам през тайните проходи към царските покои.
Наближаваха вратата, когато Толя сложи на гърдите му гигантската си лапа.
– Момент – каза той и взе да души. – Надушвате ли нещо?
Тамар подуши на свой ред и тръгна предпазливо към вратата.
– Чесън – каза тя. – И газ. – Даде знак на един гвардеец. – Тичай да доведеш някой вихротворец. И Давид Костик. Има капан при вратата.
– Отровен газ? – попита Исак, докато близнаците го отвеждаха по-далече от царските покои.
Толя го плесна по гърба и каза с мрачна усмивка:
– Поздравления. Явно си бил достатъчно убедителен, щом вече се опитват да те убият.
22
Николай
НИКОЛАЙ СЕ ЧУВСТВАШЕ НА ТРЪНИ в новите си покои, сред тази амалгама от пясък и камък. Стаите сигурно биха могли да минат за добре обзаведен, макар и възстаромоден апартамент в собствения му дворец, ако не бяха монотонният цвят и еднообразната текстура. Като място, което не виждаш добре, защото го е захлупила гъста мъгла. Изключение правеше само леглото – нелепо романтичен креват с балдахин, целия налазен от червени рози, вероятно дело на Елизавета. Николай си легна с твърдото намерение да поспи, но сънят така и не идваше. А и какво щеше да стане, ако заспеше? Щеше ли чудовището да се появи? Да тръгне на лов в тази пустош?
Беше много уморен, но се чувстваше странно, сякаш тялото му е загубило всяка представа за времето. Бяха потеглили към Долината преди обяд, но в този вечен сумрак му беше невъзможно да прецени дали оттогава са минали дни, или часове. Сякаш времето се изсипваше между пръстите му. „Ние не се храним. Не спим. Вече не помня какво е да се изпотиш, да огладнееш или да сънуваш.“ Светците – ако наистина бяха такива – обитаваха този капан от стотици години. Отдавна е трябвало да полудеят.
Николай затвори очи. Сънят му бягаше, но поне би могъл да въведе някакъв ред в мислите си. Демонът неуморно подяждаше чувството му за самоконтрол, а и внезапното пренасяне в тази различна реалност усложняваше нещата. Но той беше цар и бъдещето на родината тежеше на плещите му.
Толя и Тамар бяха видели как Николай, Зоя и Юри изчезват в пясъчната буря. Как щяха да постъпят? Щяха да ги търсят и щом не ги намерят, единственият вариант беше да скалъпят някакво правдиво обяснение и да скътат младите вихротворци на място, където никой няма да чуе налудничавия им разказ. После щяха да се върнат в столицата и да уведомят Женя и Давид за изчезването му. А след това… след това въображението му пресъхна. Какъв курс на действие щяха да изберат? Ако му беше останало време да поработи с Исак или с някой друг от кандидат-дубльорите си, това би дало на хората му безценна възможност. Но да се справят с такава задача за толкова кратко време? Самият Николай сигурно би си пробвал късмета, но Женя и другите бяха твърде разумни за такава опасна каскада.
Все още не беше късно да спасят тържествата, да притиснат керчаните и прочие… стига светците да спазеха обещанията си. И стига Николай да оцелееше след ритуала. Тогава Равка би имала някакъв шанс. Тогава той би бил на себе си. Без нежелания спътник, който посягаше към мислите му.
И своевременно да си намери невяста, да сключи съюза, за който Зоя настояваше от толкова време. Да се ожени за непозната. Демонстративна любезност без истински чувства. Щеше да играе роля до края на живота си. Николай въздъхна издълбоко. Това място сриваше бойния му дух.