Надигна се рязко в леглото. Чул бе някакъв звук отвън, тих, душещ. Отвори вратата, но не видя нищо… поне докато не сведе поглед към малкото мече, което дращеше лекичко по панталона му с лапки. Козината му беше гъста и лъскава, а на мястото на задните си крака имаше колела, чиито спици изглеждаха досущ като костите на човешки пръсти. Ефектът беше колкото парализиращ, толкова и вълшебен.
Мечето подръпна отново панталона му и Николай излезе след него в централното помещение. Чак тогава видя Григорий, притиснал едрото си менливо тяло към отсрещната стена.
– Ще прощаваш – каза гротеската. Този път говореше с три усти, които ту се появяваха, ту се стапяха заедно с прилежащите им лица. – Тук сме сами от много време, а аз не се чувствам добре на закрито.
Николай махна към сивите пясъчни стени.
– Защо просто не ги махнеш?
– Сега това са вашите покои. Би било… нелюбезно.
Мечето обиколи помещението и взе да се блъска във вратите на Зоя и Юри.
– Мъникът е голям сладур.
– Създаването на разни неща ме успокоява, а и знам, че за отказатся е по-лесно да виждат чудовищата в определени форми.
Николай замълча, понеже не знаеше какъв е правилният протокол в присъствието на светци.
– Затова ли се криеш в ъгъла?
– Да.
– Не го прави заради мен. Според слуховете самият аз имам вкус към чудовищното.
Многото глави на светеца се засмяха тихо, цял състав от съдебни заседатели.
– Вече не мога да контролирам формата си. Преди бяхме само аз и мечката, но сега тялото ми реагира на всяка мисъл, която се пръкне в мозъка ми. Изтощително е.
Григорий се смали и за миг Николай зърна формата на мъж с кротки очи и тъмна къдрава коса. Наметнат бе с меча кожа с все главата… но после мечката трепна и двамата – човек и животно – се сляха в едно.
– Не знам дали е редно да го споменавам – каза Николай. – Но кожата на мечката, която те е убила, уж се пази в хранилището на царския параклис в столицата. Носих я по време на коронацията си.
– Боя се, че някой е пробутал фалшификат на твоите свещеници – каза Григорий и мантията от меча кожа потрепна за миг на раменете му. – Онази мечка така и не умря, както и аз впрочем.
– Превърнала се е в твоя муска?
– Не е толкова просто – каза Григорий и отново се промени – тялото му порасна, изникнаха му куп ръце и крака.
– Знам историята ти. Бил си лечител.
Млад лечител, прочул се с изцеляването на безнадеждни случаи. Излекувал сина на някакъв благородник от опасна болест и лекарят на този благородник, вероятно от страх, че ще загуби работата си, обвинил Григорий, че упражнява черни изкуства. Изпратили Григорий в гората да го разкъсат дивите зверове, но той си направил лира от костите на онези, които били загинали в гората преди това, и засвирил мелодия, така томителна, че мечките налягали в краката му. Когато на следващия ден младият мъж се появил невредим в селото, войниците на благородника му вързали ръцете и пак го завели в леса. Понеже не можел да свири на лирата си, Григорий бил умъртвен от същите мечки, които предната нощ лежали в краката му. Възкървави приказки за преди лягане. Цяло чудо беше, че Николай изобщо бе заспивал като малък.
– Бях лечител – потвърди Григорий и прегъна множеството си крака в коляното, сякаш да подпре там множество брадички. – Но правех неща, които не е трябвало да правя. Правех бебета за майки, които си нямаха. И невести за мъже, които искаха да се оженят. Дори направих гигантски боец, висок два метра и половина с юмруци като канари, да варди замъка на графа.
– За такива неща се разказва в детските приказки – каза Николай, спомнил си приказките на бавачката за вещери и таласъми.
– Сега да. Тогава… не давах пет пари за ограниченията в силата. Мерзостта бе неустоима за мен. Не се питах дали е редно да правя нещо, а само дали ще мога.
– Този вид сила е непредсказуема – каза Николай, цитирайки Давид.
Григорий се изкиска отново, звукът беше жален и нестроен, сигурно заради новата реколта глави със скръбни изражения.
– Смъртта е лесна. Но раждането? Възкресението? Съзиданието принадлежи само и единствено на Първия създател. Затънах в мерзост и изгубих собствената си форма. Затова станах отшелник, поне за известно време. Но накрая хората ме намериха, нямаха търпение да научат тайните ми и дори странният ми вид не ги задържа настрани. Силата винаги ни привлича неудържимо и на всяка цена. Нарекоха ме Всетелесния и аз започнах да приемам ученици. С времето станаха стотици. Учех ги как да използват талантите си за изцеление и бой. Те тръгваха по белия свят и всички носеха името ми или някаква негова форма.