„Макар че точно тази промяна е малко вероятна.“ Както бе казал на Зоя, равкийците обичаха своите владетели, имаха нужда от силен водач. Нямаха представа как да се управляват сами, защото винаги бе имало друг, който да взема решенията – царе, Тъмнейший, генерали, свещеници. С времето това би могло да се промени. „Или аз ще умра по време на ритуала и страната ще потъне в хаос.“
Оставил бе Равка непростимо уязвима. Да, министрите можеха да управляват за кратко от негово име, но тронът бе останал без наследник. Николай нямаше съпруга, която да заеме мястото му като регент, да обедини народа. А и кой би я защитил, впрочем, това въображаемо момиче, за което се би се оженил? Отговорът беше очевиден – Зоя Назяленска би се справила отлично… стига да се измъкне някак от това чистилище.
Да, щеше да я издигне до свой първи министър и защитник на царството, а не само командир на Втора армия, каквато беше в момента. Ако Николай умреше, преди наследникът му да е навършил пълнолетие, Зоя щеше да се погрижи за всичко – за Равка, за детето му. Народът се бе научил да ѝ вярва, доколкото изобщо можеха да вярват на един Гриша. А въпреки мрачните ѝ настроения и отмъстителния нрав, Николай също се бе научил да ѝ вярва. Зоя се превръщаше в стабилен и самоуверен водач.
„Или пък не“ – помисли си той, когато мечето ги изведе в голямата зала на Юрис, където двамата се бяха счепкали в битка. Оголила зъби, Зоя въртеше две еднакви брадвички като онези, които Тамар предпочиташе, само по-стари на вид и по-груби. Юрис я нападаше с гигантски меч.
Юри подръпна нервно рехавата си брадица.
– Това изглежда опасно.
– И за двамата – каза Николай.
Буреносни облаци се сбираха около двамата дуелисти, гръмотевица разтресе пода. Мечето се търкулна по обратния път, затиснало уши с лапки, сякаш да избяга от звука.
За миг, колкото и невероятно да беше, Зоя и драконът изглеждаха с изравнени сили. Но Николай знаеше, че талантите на Зоя не включват близкия бой с оръжие от този вид, и не се учуди, когато съотношението на силите рязко се промени. Юрис направи лъжлив заход наляво и Зоя се хвана на въдицата.
– Пази си фланга! – извика Николай.
Юрис се завъртя рязко и посече в широка низходяща дъга. Зоя вдигна брадвичките си и те пламнаха със син огън. А щом посрещнаха меча на Юрис, мълния припука по остриетата им, едрият боец нададе рев, а от черната му броня се вдигна пушек.
Какво беше направила Зоя, да му се не знае? И как изобщо бе удържала мощния удар на дракона?
– Браво! – каза Юрис, щом се разделиха.
Раздвижи рамене, сякаш всеки ден го изпичаха жив по няколко пъти. Е, за древен дракон като него това сигурно бе в реда на нещата.
Косата на Зоя беше влажна от пот, ризата бе полепнала по кожата ѝ, но усмивката ѝ пламтеше възторжена – усмивка, каквато Николай никога не беше виждал на лицето ѝ. Усмивка, от която собственият му дух литна до небесата.
Той се изкашля.
– Ако си приключил с опитите си да съсечеш моя генерал, ще трябва да я отведа.
Зоя се завъртя и изтри с ръкав потта от челото си.
– Какво става? – Очите ѝ бяха толкова сини, че грееха чак.
– Елизавета ни вика. Искам и ти да дойдеш, явно ще говорим за ритуала.
Драконът изпухтя.
– По-голяма полза ще има, ако остане при мен. Трънливата гора е пътека, по която се минава сам, царче.
– Да, ама е пътека дълга и трудна – каза Николай. – Кой ще ми носи провизиите?
Юрис поклати глава и се обърна към Зоя, която вече бе върнала брадвичките на стената.
– Губиш си времето с дреболии.
– Бъдещето на родината ми не е дреболия.
– Цар и родина не е едно и също.
Зоя смъкна ръкавите си и закопча копченцата на китките.
– Не, същото е.
Юрис нарасна в дракон и разпери криле. Николай положи усилия да запази самообладание въпреки първичния страх, обзел го при тази гледка. И той ли изглеждаше така, когато демонът се събудеше?
Юрис изпръхтя отново, но този път през муцуна и със сила, която завъртя вихрушка из залата.
– С времето ще разбереш. Когато той остарее, а твоята сила става по-голяма с всеки изминал ден.
Зоя сви рамене с пълна липса на интерес.
– А ти отдавна ще си изгнил в земята и няма да си тук, за да злорадстваш.
Драконът отлетя намусен. Николай му махна жизнерадостно за довиждане, но думите на Юрис продължиха да звучат в главата му, докато със Зоя и монаха вървяха по обратния път. Като нищо можеше да се изгубят в този лабиринт, но вълничките по стените служеха като пътепоказател и тримата скоро се озоваха пред друг мост, вероятно към кулата на Елизавета.
Николай знаеше, че Гриша са дълголетници и че колкото по-голяма е силата им, толкова по-дълго живеят. Колко ли години щеше да е жива Зоя, за да защитава Равка и Ланцови? И дали щеше да води страната мъдро, или лудостта на дългия живот щеше да я побърка, както бе побъркала Тъмнейший? И щеше ли народът да я приеме? Или с течение на годините ще я сметне за противоестествена? Тогава той отдавна ще е мъртъв и някой друг щеше да си блъска главата с тези проблеми, но така или иначе мисълта не беше от приятните.