Юри наби спирачки толкова рязко, че Николай едва не се блъсна в него.
– О! – промълви монахът. – Оооо…
Кулата на Елизавета се възправяше пред тях, кехлибарените ѝ зидове грееха златни в странната, някак плоска светлина на Долината. Във всяко кехлибарено блокче прозираше замръзнало насекомо, а цялата конструкция жужеше като гигантски кошер.
– Светице! – прошепна запленено Юри.
Не беше показал чак такова почитание към дракона, отбеляза си наум Николай, но пък кулата на Юрис приличаше на мечешка бърлога, а това място беше като храм, ужасяващ и свещен едновременно.
– Ти сгреши за кладата – обърна се Зоя към Юри. – Знаем ли изобщо нещо за този ритуал?
– Знаем само, че е опасен – отвърна монахът.
– Виж ти, аз пък си мислех, че царят ще трябва само да преяде с бонбони и да каже стихотворение.
– Вече имам няколко стихчета наум – вметна Николай.
Наближиха и панелите на кулата се разместиха да им отворят вход. Въздухът вътре ухаеше на рози и мед, всичко трептеше в маслената светлина на онзи златен час преди залез-слънце. Само дето тук залез нямаше.
Самата Елизавета сякаш бе направена от злато, обградена от пчели и водни кончета, розите по дрехата ѝ цъфтяха и увяхваха, после разцъфваха отново.
– Добре дошли – приветства ги топло тя. Ако присъствието на Зоя я бе изненадало или подразнило, с нищо не го показа, вместо това се усмихна на всички. – Царю мой, хайде да проверим дали чудовището ще се отзове на повика ни.
Николай се поклони, а Елизавета махна към една маса с малка глинена саксия.
– Когато дойде време за ритуала, аз ще издигна трънливата гора от пясъците на Долината. – Размърда пръсти и от пръстта в саксийката се издигна трънлива клонка с цвят на желязо. – Щом порасне в пълния си размер, тръните ѝ ще са дълги колкото саби. Ще призовеш чудовището и когато то се появи, ще прободеш с трън и него, и себе си право в сърцето.
– И как точно ще оцелее след такова нещо? – попита Зоя.
Малкото трънливо дърво растеше бързо, издуваше се, бодлите му се издължаваха.
– Това зависи от царя. Ще направим няколко упражнения за призоваване и контрол над чудовището, но битката ще е само негова. Ако волята му е достатъчно силна, ще оцелее. Ако не, чудовището ще го надвие.
Николай усети, че търка с длан гърдите си, и спря.
– Волята ми?
– Изпитанието е колкото физическо, толкова и умствено. Целта му е да раздели човека от звяра и звяра от човека. Болката ще е нетърпима, но чудовището ще се изправи пред нещо още по-лошо.
– Какво точно представлява то? – попита Николай.
Този път усмивката на Елизавета беше жалостива, сякаш светицата долавяше ясно страха му, гнева и объркването, които го преследваха, откакто демонът се бе появил.
– То е отломка от силата на Тъмнейший. Частица от неговите намерения и амбиции. Отвъд това – мога само да гадая. Знам, че чудовището не иска да го прогоним. Ще се опита да те обърка, преди да си завършил ритуала и да си използвал тръна. Ако се поддадеш, чудовището ще те превземе напълно. Смяташ ли, че можеш да победиш?
– Веднъж вече надвихме Тъмнейший.
– Алина го надви – поправи го Зоя.
Израз на отвращение прекоси лицето на Елизавета.
– Слънчевата светица – подсмихна се тя. – Колко отчаяно хората търсят чудеса! Колко ниско са способни да паднат!
Николай видя как Зоя присвива очи, и побърза да сложи ръка на рамото ѝ. Не бяха дошли тук да защитават наследството на Алина.
– Но ти няма да се изправиш пред Тъмнейший – продължи Елизавета. Трънливото дръвче се източи нагоре. Саксията се пропука и корените му пробиха глината жадни. – Не лично. Това създание черпи живота си от волята на Тъмнейший, точно като неговите сенчести воини, ничевие. Но вече е живяло в теб повече от три години. Споделяло е твоите мисли и желания и сега ще ги използва срещу теб. Ще се бори за живота си със зъби и нокти, точно както ти ще се бориш за своя.
„Сигурно би трябвало да се уплаша“, помисли си Николай. Всеки здравомислещ човек би се замислил сериозно над перспективата да го набучат на гигантски трън, а той… той чувстваше единствено нетърпение. Мисълта, че ще се изправи пред изпитание, в което да надвие или да бъде надвит, беше далеч по-приемлива от перспективата да живее в този кошмар. Започнал бе да вярва, че демонът ще е с него завинаги. Имаше неща, които не харесваше в себе си – безкрайната амбиция и егоизма, който Алина така точно бе очертала, – и ако Елизавета беше права, то чудовището щеше да използва тези оръжия, а вероятно и други, още по-лоши, в битката си срещу него. Ами нека ги използва! Николай знаеше, че в крайна сметка неговата воля за живот ще се окаже по-силната.