– Когато дойде моментът – каза той, – ще бъда готов.
Дръвчето скочи внезапно от масата, стволът му – дебел и пулсиращ, бодлите – като железни кинжали. Изстреля се над пода и спря на косъм от гръдта на Николай, заостреният шип на дългия трън – насочен право към сърцето му.
– Дано да е така – каза Елизавета. – Чакахме те цяла вечност, Николай Ланцов. Жалко ще е да ни разочароваш сега.
Николай и Зоя се спогледаха. Юри все така гледаше Елизавета с обожание. Полезен както винаги.
– Май се опитваш да ме уплашиш, като гледам – каза Николай и посегна да пипне върха на тръна. – Не знам защо го правиш, но ако искаш наистина да ме уплашиш, пробвай паяк в костюм.
– Защо пък в костюм? – попита Зоя и се намръщи. – Защо не просто паяк? Откъде е взел костюма? Как е закопчал копчетата? И защо е сметнал за нужно да се нагизди?
Елизавета ги наблюдаваше. Раздвижи пръсти и дръвчето започна да се смалява.
– Смятах да подложа монаха на изтезания, за да изкарам напред мрака в теб – каза замислено тя. – Но по-добре да караме направо.
Вдигна ръка и подът около Зоя се надигна, затвори я в тясна килия от лъскави кехлибарени панели.
Зоя извика уплашено, преди инстинктите ѝ да се включат. Разпери ръце и заблъска по стените със силата си. Килията започна да се пълни със златиста течност, която бързо покри стъпалата ѝ до глезените.
Николай посегна към нея, но трънливото дръвче се източи отново, разпери преплетени клонки и образува непроходима стена помежду им. Бодли около него, навсякъде, килия от смъртоносни сиви шипове.
– Престани, Елизавета – извика той, макар че вече не виждаше светицата.
Чу писъците на Зоя.
– Знам, че няма да я убиеш – каза той, въпреки че не беше сигурен. – Юрис има нужда от нея.
Елизавета се появи от шубрака, обградена от уханните си рози.
– И защо да ми пука от какво има нужда Юрис? На мен ми трябва свобода. И ако нейната смърт е цената ти да се задействаш, то тази цена ми се вижда напълно разумна.
Николай се метна към нея, но Елизавета мигом се стопи в трънливия шубрак. Той се хвърли към трънките и бодлите се забиха в плътта му през дрехите. Бяха много остри, потъваха в плътта му като зъби.
– Ще трябва да литнеш, царю мой – обади се отнякъде Елизавета. – Или никога няма да бъдеш свободен – нито ти, нито ние.
Зоя писна още по-силно.
Нейде в трънака се развика и Юри:
– О, не! Моля те, не го прави. Умолявам те.
Николай стисна ожесточено очи. „Хайде, копеле гадно – обърна се той към чудовището. – Искаш да разпериш криле? Сега е моментът. Дори ще ти позволя да опиташ вкуса на тази така наречена светица за благодарност.“
Но ако чудовището го чуваше, сигурно си умираше от смях. Какъвто и мрак да живееше в Николай, явно не проявяваше интерес към тази игричка.
„Светицата няма да я нарани – повтаряше си Николай. – Това е само номер.“
А после писъците на Зоя пресекнаха.
Юри хлипаше жално.
– Зоя? – извика Николай. – Зоя!
Хвърли се с всички сили върху бодлите.
– Зоя! – извика отново, но този път викът му прозвуча като лай.
Усети как създанието в него драпа към повърхността, ноктите деряха гръдта му отвътре.
„Не!“ Николай не искаше това, не искаше да предава доброволно контрола на чудовището.
Ала друг глас в него изсъска: „Да“.
„Помни – каза си той, – помни кой си.“
Усети как ноктите му порастват, как зъбите му се издължават.
„Аз съм Николай Ланцов, капер и цар.“
Изпищя, щом крилете раздраха гърба му и го издигнаха над трънливия шубрак, високо към тавана на кулата.
„Помни кой си.“
Елизавета гледаше нагоре към него с победоносно изражение. Юри плачеше. А до тях Зоя се носеше в златен саркофаг като уловен в кехлибар ангел, със затворени очи, неподвижна.
Николай се сурна към затвора ѝ, не разпозна звука, откъснал се от гърлото му. От силния сблъсък костите му би трябвало да се строшат, но килията не поддаде.
Той се обърна към Елизавета и оголи зъби. „Аз съм чудовището и то е мен.“ Усещаше как чудовището се бори да поеме контрола, как му дава назаем силата си. Но Елизавета само се усмихна нежно и благосклонно. Махна леко с ръка и в същия миг кехлибарените стени на килията се сринаха, а трънливият шубрак увехна като попарен.