А после някой видя Исак и Биргита и кресна:
– Ето ги!
– Добре е! – извика Исак. – Ако не броим, че е вир-вода. Добре ще ни дойдат сухи дрехи и по чаша горещ чай.
Множеството избухна в аплодисменти. Исак остави Биргита на пясъка като купчина мокро пране, преди да я е изпуснал. Поклони се и ѝ целуна ръка. Надяваше се, че зъбите му не тракат твърде шумно.
Така, след дребните нарушения на протокола, едва не се беше удавил заедно с момичето. Току-виж утре успял да подпали двореца.
•
Прибраха Исак и Биргита на царската баржа, увиха ги в одеяла, сипаха им щедри дози греяна ракия, а слугите се убиха да им търкат ръцете до протриване. Но едва когато се върна в покоите на Николай и се пъхна до ушите в горещата вана, Исак най-после се постопли.
Докато той се киснеше на воля, Женя и другите останаха в дневната да се съвещават. Как щеше да му липсва тази голяма вана, когато царят се върнеше. Останалото нямаше да му липсва и грам.
Излежава се във ваната, докато водата не изстина, а кожата му не се набръчка като сушена слива. Нямаше особено желание да се изправи пред хората в съседната стая, но накрая все пак излезе от водата и се изтри с една от големите ленени хавлии.
Николай си нямаше личен камериер, което бе добре дошло за Исак – от дете никой не му беше помагал да се облича. Навлече меките бричове на царя, нахлузи ботушите, сложи си риза и тиранти, а накрая и втален жакет с бродирания двуглав орел на Ланцови. Добре де, дрехите също щяха да му липсват. Бяха скроени отлично и му пасваха като ръкавица, иначе казано – бяха колкото елегантни, толкова и удобни. Докато закопчаваше жакета, пръстите му напипаха нещо в десния джоб. Постоянно намираше разни неща в джобовете на царските дрехи – бележка, която царят сам си беше написал, скица на ново изобретение, малко сребърно мънисто. Този път извади от джоба мъничък възел от жички, прецизно оформени във формата на платноходка. Остави красивата вещ върху тоалетката.
– Смятаме, че се получи добре – каза му Тамар, щом Исак влезе в дневната.
Той седна при тях около камината, жаден за още топлинка.
– Значи да се давя по-често?
– Беше направо идеално – каза Женя и му наля чаша чай. – Да, пропусна шанса да си поговориш с принцеса Ери, но извън това се възползвахме максимално от извънредната ситуация и царят излезе герой.
– Добре си се сетил да я вдигнеш на ръце – отбеляза Тамар.
– Много героично – каза Толя. – Досущ като принц от епична поема. „И тъй Иван Златокосия я пренесе през…“
– Продължиш ли с поезията, лично ще те удавя в езерото – прекъсна го Тамар.
Толя се навъси и измърмори в чая си:
– Това е класика.
Исак не беше на същото мнение, но моментът едва ли бе подходящ да спорят за поезия.
Женя сръга Давид и той откъсна поглед от трактата, който четеше.
– Анализирахме устройството, с което са пуснали газа при вратата на царската спалня – каза той. – Прилича на фйерданска изработка.
– Ще ги арестувате ли? – попита Исак.
Тамар само дето не се разсмя.
– Не, естествено. Няма как да го докажем, а и в известен смисъл новината е добра.
– Че как иначе – каза Исак и се почеса по ухото. – Защо да е добра?
– Вече подозирахме, че фйерданите замислят нещо. Ако устройството сочеше към Керч или Шу Хан, щяхме да имаме сериозен повод за тревога. Сега знаем, че шуаните все още са отворени за евентуален съюз. Чакахме да видим кой би дръзнал да посегне на царя.
– С риск за живота му? – попита Исак и сам се изненада от горчивината в гласа си.
Толя отпусна масивната си лапа на рамото му.
– Никога не бихме допуснали да те сполети нещо лошо, Исак.
– Знам – каза той.
Знаеше ли обаче? И имаше ли право да се оплаква? Такава беше съдбата на войника – да е заменим. Такава беше работата на гвардееца – да застане между своя цар и всяка възможна беда. А нима не правеше точно това сега?
Тамар се облегна назад в креслото и преметна един връз друг дългите си крака.
– Претърсих стаите на шуанските гвардейки.
– Те са наши гости – възрази Толя.
– И наши врагове – добави Тамар.
– И потенциални съюзници – включи се Женя. – Не е добре да ги ядосваме.
– Бяхме внимателни. Не че научихме много. Намерихме няколко дневника, но бяха шифровани, а и членовете на Тавгарад едва ли биха написали черно на бяло нещо важно.
– Керчаните пък се опитаха да проникнат в лабораториите ни – каза Толя.
Давид вдигна стреснато глава от четивото си.
– Успяха ли?
– Оставихме ги да стигнат до фабрикаторските работилници.
– О! – рече Давид и изгуби интерес.
– И това не ни притеснява? – попита Исак.