– Истинската работа се случва другаде – обясни Тамар. – Дори оставихме няколко фалшиви чертежа, които да намерят. Всичко това би трябвало да положи стабилни основи за представлението ни в Златното тресавище.
– Ще ходим в Златното тресавище? – попита Исак, неспособен да скрие вълнението си.
– Уви, да – отвърна Толя.
Женя подпъхна крака под себе си.
– Ще демонстрираме прототипа си на измарся в езерото на граф Киригин.
Всички в стаята се спогледаха по начин, който си остана загадка за Исак, но пък това не беше нещо ново. На някакъв етап щяха да му обяснят какво точно е това „измарся“, така че той да кима велемъдро, когато дойде моментът.
– Ще имаш работа там – добави Тамар. – Няма да се забавляваш в имението на Киригин.
– Да, да, разбира се – кимна Исак.
Но пак щеше да зърне прословутото имение.
Женя побутна към него сноп листове.
– Това са ти бележките за днешната вечеря. Не е нужно да изнасяш реч, но вечерята ще е относително официална и трябва да си спокоен, отпуснат. Утре ще ходим на лов.
– Е, поне да ловувам мога – каза Исак с облекчение.
– Ловуваш като селянин, не като благородник. Но пък Николай не си пада по този спорт. Човекът обича лисици. Ловът е просто извинение да пояздиш и да опознаеш кандидат-невестите. И помни, че не трябва да фаворизираш никоя от тях. След вечерята ще обсъдим подробностите.
Тръгнаха си един след друг, Исак скоро остана сам, отпусна глава назад и впери поглед в позлатения таван. Чувстваше се хем уморен, хем неспокоен. Не го свърташе на едно място. Погледна бележките за реда на блюдата и как да яде стриди, после ги хвърли на пода. Имаше нужда да си прочисти малко главата.
Толя чакаше пред вратата.
– Има ли нещо?
– Не, просто искам да се поразходя.
Толя изостана на няколко крачки. Исак вървеше по коридора уж сам. Мисълта, че го наблюдават, беше неприятна. Говореше се, че Николай е избягал от университета и се е отдал на морски приключения като капера Щормхунд. Беше нелепо, разбира се, пълна измишльотина, но виж, импулсът да избягаш ставаше все по-понятен за Исак. Кой не би избрал свободата на откритото море пред това постоянно представление? Мина през галерията с портретите, сляп за множеството картини с образите на царе Ланцови, и влезе в зимната градина.
Това беше любимото му място в целия дворец. Помещението заемаше половината дължина на източното крило, имаше висок таван, слънцето се лееше през стъклените стени, а тръби с топла вода загряваха червените плочки на пода. Покрай криволичещите пътечки в зимната градина се редяха плодни дръвчета в големи саксии, високи палми, разцъфнали храсти и живи плетове, подрязани като сводове, и решетки за увивните растения. През средата на помещението бълбукаше изкуствено поточе, което се разширяваше на места в езерца с водни лилии и огледални вирове.
До едно от езерцата седеше момиче… не, не момиче, а принцеса. Ери Кир-Табан. Небесната щерка. Шуаните обикновено носеха имената на родителите си, на единия или и на двамата, но членовете на кралското семейство задължително носеха името на първата шуанска кралица, основателката на династия Табан. По краищата на градината стояха на пост равкийски стражи и шуански гвардейки от Тавгарад. Трябвало е да ги забележи по-рано, помисли си Исак, но мислите му бяха заети с друго. Такъв пропуск не можеше да си позволи нито цар, нито гвардеец.
Е, поне най-после имаше шанс да си поговори с принцесата и да събере някак информацията, на която толкова държаха Женя и другите. „Очаровай я.“ Мда. Да я очарова.
Още мислеше как да подхване разговора, когато принцесата вдигна глава, изправи се и се сгъна в реверанс.
– Ваше Величество!
– Не исках да нарушавам съзерцанието ви – каза той на шуански.
– Аз съм гостенка тук. Нищо не нарушавате. – Погледна към гвардейките и стражите. – Бихте ли… бихте ли искали да поседнем и да си поговорим?
„Ето. Дори не се наложи да си искам.“ Не че това промени инстинктивното му желание да ѝ обърне гръб и да хукне обратно по пътечката. Но би било крайно неучтиво да ѝ откаже, а и Толя като нищо можеше да му препречи вратата с гигантската си снага и да го върне при принцесата.
Исак седна до нея на голямата скала при езерцето. Въздухът ухаеше на портокалови цветчета, а тихият плисък на рибките във водата успокояваше. Би било приятно място да си отпочинеш, ако гвардейките не бяха завардили всички изходи. Исак се закле, че щом веднъж си върне лицето и работата, повече никога няма да се блещи така.
– Благодаря ви, че се присъединихте към мен – каза Ери.
– Удоволствието е мое.