– Значи слава на небесата, че съм се родила кралска особа.
– Признавам си, че не знам много за Тавгарад – каза Исак с надеждата гласът му да звучи нормално. – От благородни семейства ли набирате гвардейките?
– Не ги „набираме“ отникъде – отговори Ери някак твърде остро. – Сами идват отвсякъде, стичат се от градове и села, минават изпит, после се обучават и накрая се надяват да бъдат избрани. Не е кой знае какво.
– Ако не броим честта да ви охраняват?
Не можа да скрие усмивката в гласа си.
Ери прехапа устна.
– Охраняват цялата фамилия Табан. Аз съм един от по-малките скъпоценни камъни в короната.
Точно това му беше трудно да повярва. Девойката беше много, ама много хубава. Не можеше да си представи как трябва да изглежда сестра ѝ, за да я засенчи. Продължи с въпросите.
– Е, сигурно е трудна, макар и престижна работа. И гвардейките ли се разделят отрано със семействата си, както става при гришаните?
Ери застина едва доловимо.
– Правят го с радост. – Плъзна пръсти по водата. – Предполагам, че е най-трудно при близнаците.
– Близнаците?
– В нашата страна кебен – близнаци – се раждат много често. – Кимна с глава към Толя. – Като Кир-Батаар.
– Това е интересна дума, „кебен“. Няма точен превод на равкийски.
Можеше да означава близък роднина или близнак, но също и човек, който ти е на сърцето.
Ери затвори очи и изрецитира:
– „Всички скърбят за първия цвят. Никой не плаче за другите, що клоните ронят.“
Усмивката на Исак отново изби неканена. Май съветът на Толя все пак щеше да се окаже полезен.
– „Но аз ще пея за теб и след като лятото пролет прогони.“
– Знаеш го? – ахна Ери.
– Научих го, щом се захванах с шуанския.
Краткото стихотворение беше озаглавено с простичкото „Кебенн’а“ и познавачите отдавна спореха дали заглавието трябва да се преведе като „Скъпа моя“, „Сестро моя“ или „Едничка моя“.
– Това е старо стихотворение, отдавна не е на мода, но описва много точно духа на кебен.
– Направено е на песен, нали? – каза Исак. – Разбрах, че вие свирите на катуур?
Тя стисна ръце в юмручета върху копринените си поли, изражението ѝ се затвори отново.
– Да – отвърна сопнато.
Какво беше объркал този път?
– От личен опит знам, че… – заекна той от страх, че ще оплеска нещата окончателно. – Знам, че този живот, който водим на показ, често отнема радостта от неща, които преди са ни доставяли наслада.
Ери се стресна сякаш за миг, уплаши се дори, но после нещо припламна в очите ѝ и тя се наведе напред.
– Така е – прошепна тя. – Ако бяхме гвардейци, поне щяхме да правим интересни неща. Бихме могли да яздим.
– Да ядем с пръсти.
Ери наведе брадичка и прошепна:
– Да се оригваме.
– С наслада.
– Бихме могли да… ох – каза Ери. – Май си имаме компания.
И наистина по пътечката бързаха кандидат-невестите с все придружителките си, досущ ято красиво облечени лешояди.
– Явно са им докладвали, че си говорим насаме.
– Може пък да се хвърлят вкупом в езерцето, за да ви привлекат вниманието – прошепна Ери и Исак пак го напуши смях.
– Какво толкова забавлява царя? – попита фйерданската принцеса. Ветрилото ѝ приличаше на скреж по прозорец.
– Много неща, откровено казано – отвърна Исак. – Царят е човек с простички вкусове.
Не беше вярно, но то пък какво ли беше вярно напоследък.
24
Нина
НИНА ЗНАЕШЕ, ЧЕ ТРУДНО ЩЕ ИЗМЪКНЕ жените от форта. След нейната каскада охраната щеше да е затегната, но с малко късмет войниците щяха да си обяснят пробива с желанието на послушница да спретне номер на посестримите си или да се срещне тайно с някое войниче, а не с действията на равкийски шпионин.
Тримата с Леони и Адрик се събраха да обсъдят плана – уж поеха към града да рекламират стоката си, но целта беше да се отдалечат от манастира, а като допълнителна мярка говореха на земски. Всъщност вече бяха сключили сделки с няколко местни рибари, които се надяваха да компенсират загубите си от умиращата риба в реката, като ловят дивеч и продават кожите. Запасът им от пълначи беше на свършване, да не повярваш.
Същата сутрин Нина зърна животно с бяла козина да изчезва между дърветата. Отдели се от Леони и Адрик и навлезе на пръсти в гората. И там, на отсрещния бряг на реката, видя Трасел. Видя и други силуети в гората, от които сърцето ѝ се качи в гърлото. Сиви вълци. Но тези не бяха с оранжевите очи и изпосталелите тела на животните, които бе срещнала на леда. Понечеше ли някой от сивите да се приближи към реката, Трасел изщракваше с челюсти и вълкът хукваше назад с подвита опашка.