– Самата тя е Гриша.
– И се мрази за това. Омраза, която ще обърне срещу нас, уверявам те. А дори да скрием някак същността си от нея, ние ще отпрашим с кораба, а Хане ще остане тук да тегли последствията. – Нина се размърда неспокойно и Адрик вдигна вежда високо. – Смяташ, че и тя ще дойде с нас? Ох, Зеник! А аз си мислех, че Леони е непоправимият оптимист в групичката ни.
– Хане няма място тук.
Дори момичето да опази в тайна талантите си, Фйерда рано или късно ще пречупи духа ѝ. А точно тази жертва Нина не беше готова да приеме.
– Не ни превръщай в единствения ѝ възможен избор, Нина – каза Адрик, като я измерваше с поглед. – Защото това Хане няма да ти го прости.
„Може и да не ми прости – помисли си тя, – но поне ще оцелее.“
•
На следващия ден Нина влезе в класната стая и с изненада видя там още една от пролетните деви.
– Кори от Извора също би искала да се учи – каза умърлушено Хане.
Нина впрегна актьорския си талант на работа.
– Още една ученичка! Браво. Знаеш ли нещичко от земския?
– Не – отвърна намусено Кори.
Явно не гореше от желание да бъде тук. И също толкова явно изворната майка не искаше Нина и Хане да остават сами.
– Ще започнем отначало тогава. Така, глаголът „моля се“.
Хане завъртя очи, а Нина я напуши смях. Защото, ако това беше единственото им затруднение през следващите няколко дни, значи късметът беше на тяхна страна.
Упражняваха простички думи – стол, бюро, прозорец, небе, момиче, облак, – когато се почука и една послушница мушна глава през вратата. Беше момичето с бузи като прасковки, което Нина помнеше от гората, една от послушниците, излезли да пояздят с Хане във войнишки униформи.
Момичето се поклони на Кори, която го попита троснато:
– Какво?
– Изворната майка ме прати да те извикам, Хане – каза послушницата. – Баща ти дойде.
Хане се изгърби, цялата повехна като цвете, поразено от внезапна слана. Нина я беше виждала уплашена и гневна, но това сега беше нещо ново и страшно, сякаш вътрешният ѝ огън изведнъж беше угаснал напълно.
Дори Кори реагира със съчувствие и каза нежно:
– Хайде, Хане, върви.
Хане затвори тетрадката си и стана. Макар да бе неразумно, Нина стисна силно ръката ѝ на минаване. Хане стрелна с поглед пролетната дева, която ги следеше с присвити очи, и стисна на свой ред ръката на Нина.
– Всичко ще бъде наред – прошепна Нина. – Адауе.
Това беше първият глагол, на който я беше научила. „Бори се.“
Хане поизправи едва доловимо гръб. Пусна ръката на Нина и точно тогава послушницата добави:
– Той иска да се запознае с вас, Енке Яндерсдат.
Добре. Щом бащата на Хане искаше да се запознае с учителката на дъщеря си, Нина щеше да се оправи някак с него, да го успокои. Да помогне на Хане в този труден момент. Стана от стола си.
– Адауеси – каза Хане и устните ѝ се извиха в усмивка.
„Борим се.“
Стигнаха до параклиса и послушницата ги поведе по дълъг коридор. Нина разбра, че вървят към същия кабинет, където с Хане бяха обсъждали уроците по чужди езици с изворната майка.
Игуменката чакаше, седнала зад писалището си, точно като преди, а до прозореца стоеше висок мъж с военна осанка, хванал ръце зад гърба си. Голям червен белег минаваше през основата на светлия му скалп. Вътрешностите на Нина се вледениха.
– Изворна майко – каза Хане и се поклони дълбоко. – Мин фадер.
Нина знаеше кого ще види още преди мъжът да се е обърнал. Но се оказа безсилна пред дивия ужас, който я заля, когато отново погледна Ярл Брум в студените сини очи.
При последната им среща Брум се беше опитал да я плени и зароби. А когато се изправи пред него и неговите дрюскеле на пристанището в Дйерхолм, Нина беше под въздействието на първата си и единствена доза парем. Искаше да го убие и сигурно щеше да го направи, без да се замисли. Но Матиас я помоли да прояви милост и тя го послуша. Остави Брум и хората му живи, но преди да е приключила с него, изтръгна скалпа от главата му. Явно някой го беше зашил след това.
Нина се сгъна в дълбок реверанс и впи поглед в пода. Искаше да спечели миг-два, колкото да си събере ума и да скрие страха си. „Стегни се, Зеник“ – нареди си тя. Не беше заблудила Брум с нескопосаната си дегизировка при срещата им в Ледения палат, но сега я беше прекроила най-добрата гришанска шивачка, самата Женя Сафина. Промяната стигаше до костите ѝ, а фйерданският ѝ беше отличен. Спомни си какво беше казала на Хане – че представлението започва с тялото, – а точно сега предстоеше най-важното представление в живота ѝ. Вместо да крие страха си, щеше да го използва. Виж, омразата си трябваше да скрие непременно.