„Ами ако Брум блъфира? Ако ме е познал?“ Веднъж вече я бе заблудил и тя едва не беше платила с живота си. Трябва да внимава повече този път. Когато отново се сблъскаше с Ярл Брум, щеше да му види сметката веднъж и завинаги.
Но определено се оказа неподготвена за бурята, която я очакваше в класната стая.
– Какво беше онова? – беснееше Хане. Кори я нямаше в стаята, а Хане крачеше напред-назад толкова бързо, че чак престилката ѝ се развяваше. – Трепереше като някое листо в буря. Плачеше като някое уплашено момиченце. Това не беше ти!
Вълна от гняв връхлетя Нина. Видяното в стария форт, шокът да застане отново лице в лице с Брум, престъпленията на изворната майка… идваше ѝ в повече.
– Ти пък сякаш ме познаваш – озъби се тя.
– Знам, че си достатъчно смела да помогнеш на сестра си и достатъчно безразсъдна да се вмъкнеш във фабрика, пълна с войници. Знам, че си достатъчно умна да излъжеш куп пияни ловци и достатъчно щедра да помогнеш на приятел в беда. Или и онова е било представление?
Нина стисна ръце в юмруци.
– Опитвам се да оцелея, и двете да оцелеем. Баща ти… знам какво говорят хората за него. Той е безсърдечен човек.
– Такава му е работата.
Идеше ѝ да се разкрещи. Как беше възможно смелата и одухотворена Хане да е негова дъщеря?! И защо не виждаше какъв е той?
– Какво би направил баща ти, ако разбере, че си Гриша?
Хане се обърна към прозореца.
– Не знам.
– А ако разбере, че се опитвам да ти помогна?
Хане сви рамене и повтори:
– Не знам.
„Знаеш – помисли си Нина. – Отлично знаеш какво би направило това лицемерно копеле, но те е страх да го признаеш.“
Идеше ѝ да хване Хане за раменете и да я разтърси. Идеше ѝ да качи момичето на някой кон и двете да яздят чак до брега на морето. Но всичко това бе немислимо, защото имаше дълг към жените. Адауеси. Борим се. А в тази борба трябваше да използва всички налични инструменти – дори чувството за вина на Хане.
– Заради него трябва да запазиш тайната си. – Стомахът ѝ се сви при тези думи, знаеше как ще подействат те на момичето. Хане не дължеше нищо на Брум, но въпреки това Нина продължи да я притиска. – Ако разбере, че си Гриша, това ще го постави в невъзможно положение. Ще изложи на огромен риск репутацията и кариерата му.
Хане се тръсна на стола си и стисна глава с ръце.
– Мислиш ли, че не си давам сметка за това?
Нина клекна до нея.
– Погледни ме.
Зачака и след миг-два Хане най-после вдигна глава да я погледне. Красивите ѝ очи бяха сухи, но разширени от страх и болка, болка, родена не от инстинкт за самосъхранение, а от мисълта как ще посрами баща си.
– Тази страна… тази страна е жестока към своите хора. Баща ти е възпитан да разсъждава по този начин от най-ранно детство. На него аз не мога да помогна. Не мога да го променя. Но мога да помогна на сестра си. И на теб. Ще направя нужното, за да ви помогна. И ако това означава да пърхам с клепки на баща ти, докато той не реши, че съм идеалната фйерданска жена, така да е.
– Отвратително. Гледаше го, като че е въплъщение на самия Дйел.
– Гледах го така, както той иска да го гледат – като герой.
Хане прокара мазолест палец по старото дърво на чина.
– И с мен ли правиш така?
– Не – каза Нина и това, като никога, беше самата истина. Да, беше лъгала Хане неведнъж, но никога не я бе ласкала и манипулирала по този начин. – Когато ти казах, че си талантлива, говорех сериозно. Когато ти казах, че си великолепна, говорех истината.
Хане срещна погледа ѝ и за миг Нина се пренесе на друго място. Не в тази класна стая, дори не в тази страна, а на място по-добро. По-свободно.
– Първостепенната ни задача е да оцелеем – каза тя. – И за това няма да се извинявам.
Хане изви устни в подобие на усмивка.
– Винаги ли си била толкова самоуверена?
Нина сви рамене.
– Да.
– И съпругът ти не е имал нищо против?
– О, имаше – каза Нина и побърза да отклони поглед, защото не си мислеше за измисления търговец на риба, а за Матиас с неговите строги представи за благоприличие, неодобрителните му погледи и любящото му щедро сърце. – Оплакваше се постоянно.
– Лесно ли се ядосваше? – попита Хане.
Нина поклати глава и скри лицето си в шепи. Не можа да спре сълзите и не искаше. Светци, колко беше уморена!
– Не. Рядко бяхме на едно мнение. – Усмихна се, устните ѝ имаха вкус на сол. – Добре де, почти никога не бяхме на едно мнение. Но той ме обичаше. И аз го обичах.