Хане посегна и я погали леко по ръката.
– Нямах право да те питам.
– Няма нищо – поклати глава Нина. – Болката все още ме сграбчва изневиделица. Нахално джудже е тя. Подло и тлъсто.
Хане се облегна назад и я измери с поглед.
– За пръв път срещам човек като теб.
Нина знаеше, че трябва да сведе глава и да се извини за прекомерно свободолюбивия си дух, да покаже, че фйерданските нрави са ѝ на сърце. Вместо това подсмъркна и каза:
– Че как иначе. Аз съм забележителна.
Хане се разсмя.
Нина изтри сълзите си и стисна ръката на момичето, усети топлата длан и загрубелите пръсти. Ръце, които можеха да шият. Да опъват тетива на лък. Да успокоят болно дете. Приятно беше да си открадне тази малка утеха… нищо че кражбата е лошо нещо.
– Радвам се, че се запознах с теб, Хане – каза тя.
– Сериозно ли го казваш?
Нина кимна, изненадана колко много истина има в тези неволни думи. Да, Хане не беше шумна, обмисляше думите си внимателно, скланяше глава пред баща си и изворната майка, но не беше позволила на Фйерда да я пречупи. Въпреки реверансите и дрънканиците за семейна чест беше опазила свободолюбието си.
Хане въздъхна.
– Това е добре, защото баща ми иска да вечеряш с нас, след като приключи с инспекцията си във фабриката.
– Кога се връща в столицата?
– Утре сутрин – каза Хане и я погледна изпитателно. – Кроиш нещо, познавам.
– Да – призна Нина. – Това едва ли е изненада за теб. Но ще изчакам баща ти да замине. И ще имам нужда от твоята помощ.
– Какво искаш да направя?
„Много неща. И всичките ще са трудни, от първото до последното.“
– Искам да оправдаеш отколешните очаквания на баща си.
25
Зоя
НИКОЛАЙ ВСЕ ПО-ЛЕСНО УСПЯВАШЕ да призове чудовището, затова пък настроението му беше ударило дъното. След всеки урок при Елизавета ставаше все по-мълчалив и дистанциран, макар че не него, а Зоя давеха в онази кехлибарена клетка. Вече знаеха, че Елизавета няма да я убие, но чудовището явно смяташе, че заплахата е реална – факт, който никак не се харесваше на Зоя. Благодарение на своите уроци при Юрис Зоя смяташе, че би могла и сама да строши стените на клетката, която светицата издигаше около нея, и ѝ ставаше все по-трудно да сдържи порива си, щом мъзгата полазеше нагоре по краката ѝ. Но това упражнение имаше за цел не Зоя да доказва силата си, а да помогне на Николай да контролира демона.
„От военачалник на гришанската армия до стръв за чудовище.“ Тази промяна никак не ѝ харесваше и само напредъкът ѝ в леговището на Юрис възпираше избухливия ѝ нрав.
Този ден Зоя бе пристигнала в кулата на Елизавета рано. Юри и Николай още не бяха дошли, светицата също я нямаше. На пръв поглед поне. Просторната златна камера жужеше като кошер. Ако можеше да се вярва на казаното от Юрис, пчелите бяха неразделна част от Елизавета.
Шестостенна камера. Шестоъгълни кехлибарени панели изграждаха високите ѝ стени. Затова ли и Малкият дворец беше построен като шестоъгълник? Тази форма се повтаряше често в гришанските сгради, в гробниците им и прочие. Нима тази традиция водеше началото си от кошера на Елизавета? Във всяка от шестте стени зееха входовете на проходи и Зоя се чудеше накъде ли водят.
– Била си сред учениците му, нали? – попита внезапно Елизавета и Зоя само дето не подскочи.
Светицата стоеше до масата с младото трънливо дръвче, разперило корени по плота.
Зоя знаеше кого има предвид Елизавета. Тъмнейший, макар че думата „ученик“ беше неточна. Дякон по-скоро, верен последовател.
– Бях воин във Втора армия под неговото командване.
Елизавета я изгледа косо.
– Не е нужно да криеш истината пред мен, Зоя. Аз също го познавах.
Явно изненадата ѝ беше проличала, защото Елизавета добави:
– Да, пътищата на всички ни са се кръстосвали с неговия по едно или друго време. Аз се сблъсках с него малко след като бе започнал службата си при равкийските царе. Още бях млада тогава.
Зоя потръпна при мисълта колко древна трябва да е Елизавета. Връзката ѝ със съзиданието в сърцето на света я беше дарила с вечен живот. Наистина ли беше готова да отхвърли този дар?
– Той знаеше ли какво си? – попита тя. – Какво можеш да правиш?
– Не – отвърна Елизавета. – По онова време самата аз не бях наясно. Но знаеше, че притежавам велика сила, и точно това го привлече към мен.
„Силата винаги го е привличала.“ Тъмнейший ценеше това качество над всичко останало. Понякога Зоя се тревожеше, че същото важи и за самата нея.
– Смятай, че си извадила късмет – каза тя. – Ако е знаел колко големи са талантите ти в действителност, щеше да те преследва до дупка и да ги използва за своите цели.