Елизавета се засмя.
– Подценяваш ме, млада Зоя.
– Или ти подценяваш него.
Светицата кривна скептично глава.
– Не е изключено.
– Какъв беше той по онова време? – не успя да се сдържи Зоя.
– Надменен. Идеалист. Красавец. – Елизавета се усмихна тъжно и плъзна пръсти по ствола на дръвчето. То се приведе към нея като котка, която доволно извива гръб. – Срещала съм го много пъти през годините и той всеки път изглеждаше различно, криеше истинската си природа под много лица. Но винаги беше красив. Суетен беше.
– Или умен. Хората ценят красотата. Тя винаги им въздейства.
– Е, ти би трябвало да знаеш това най-добре – каза Елизавета. – Детските приказки лъжат, нали така? Все обещават, че ако си добър и мил, ще станеш красив, но ти например не си нито добра, нито мила.
Зоя вдигна рамене.
– А трябва ли да съм?
– Твоят цар цени тези качества.
А трябваше ли Зоя да се стреми към одобрението му? Да се преструва, да крие истинската си същност?
– Николай цени лоялността ми и уменията ми на военачалник. Скоро ще се ожени и тогава жена му ще се усмихва, ще ахка и ще гушка сирачета.
– И ти си готова да се откажеш от него без бой?
Сега вече Зоя вдигна изненадано вежди.
– Той не е мой, че да се бия за него.
– Неслучайно използвах теб, а не монаха, за да провокирам демона му.
– Царят би се борил за всеки, без значение дали е принцеса, или последната селянка на нивата.
– И няма друго, така ли? Не съм сляпа. Виждам как те следи с поглед.
Дали това я радваше? Дали дълбоко в себе си не беше достатъчно глупава и горделива, за да се ласкае от това внимание?
– Мъжете открай време ме зяпат. Не е нищо особено.
– Внимавай, млада Зоя. Едно е да те зяпа обикновен мъж, друго е да привлечеш вниманието на цар.
Внимание никога не ѝ беше липсвало. Мъжете я поглеждаха и си въобразяваха, че съзират доброта под бронята ѝ, мило и добро момиче, което ще пробие на повърхността, ако му се даде шанс. Но светът беше жесток към добрите момичета и Зоя беше благодарна на Николай, че не очаква това от нея. И защо да го очаква? Николай обичаше да говори за партньорство и съюзници, но по сърце беше романтик. Мечтаеше си за любов, каквато Зоя не можеше да даде и никога нямаше да получи. Да, от тази мисъл болеше, но това пробождане и неприятното усещане за нещо изгубено подхождаха на глупави момичета, а не на боец като нея.
Зоя надникна в един от проходите. Този изглеждаше по-тъмен от другите. Излъчваше миризма на мед и смола, но развалени някак, сладостта им беше надвита от лъх на гнилоч. Може и да си въобразяваше, но дори пчелите сякаш жужаха различно тук, не като жизнерадостен брътвеж на работливи насекоми, а повече като мързеливо жужене на трупни мухи след сражение.
– Какво има там? – попита Зоя. – Защо пчелите жужат така?
– Пчелите са неразделна част от мен – каза Елизавета. – Те отразяват всеки мой триумф, всяка моя тъга. Тази част от кошера е уморена. Уморена от живота. И тази горчивина ще се разпространи из целия кошер, докато съществуването напълно не изгуби значение за мен. Точно затова трябва да се махна от Долината и да започна още един, последен, смъртен живот.
– Наистина ли си готова да се откажеш от силата си? – попита Зоя. Не го разбираше.
Елизавета кимна в сумрачната камера.
– Повечето от нас умеят да крият най-големите си болки и копнежи. Така оцеляваме ден след ден. Преструваме се, че болката я няма, че сме направени от белези, а не от пресни рани. Заради кошера аз нямам лукса на тази лъжа. И вече не мога да продължавам така. Нито аз, нито другите.
Трънливата клонка под пръстите на Елизавета внезапно разцъфна – бели цветове, които преляха в розово и накрая в кървавочервено.
– Кайсия? – попита Зоя, мислейки си за приказките, които ѝ бяха разказвали като малка, приказки за зверове и девойки.
Какво беше казал Юрис? „Понякога приказките грешат за подробностите.“
Елизавета кимна.
– Повечето жени търпят тръните заради цветовете. Ала ние, които владеем голяма сила, се обличаме в цветове, за да скрием жилото на своите тръни.
„Бъди сладка. И мила. Усмихвай се, когато те боли.“ Тези уроци Зоя беше презряла, често на висока цена. Тя нямаше цветове, само бодли.
– Царят закъснява – каза Елизавета.
Това не притесняваше Зоя. Не гореше от нетърпение да я удавят отново.
•
Юрис моментално долови настроението ѝ, още щом Зоя влезе в залата.
– Била си при Елизавета – каза той и остави настрани обсидиановото конче, което оформяше за многобройния си табун. – Направо го подушвам.