Зоя кимна и отиде да вземе брадвичките, превърнали се в любимото ѝ оръжие. Харесваха ѝ тежестта им, отличният им баланс, освен това ѝ напомняха за Тамар. Мъчеше ли я носталгия по дома? Съвсем беше изгубила представа за времето напоследък. Не се хранеха. Не спяха. Часовете преливаха в дни неусетно.
– Всички непременно държат да говорят за раните и болежките си – каза тя. – Уморително е.
Юрис изсумтя неангажиращо.
– Днес няма да ползваме оръжия.
Зоя свъси чело. Надявала се бе да надмогне меланхолията си с един хубав дуел.
– Тогава какво ще правим?
– Надявах се, че ще си отбелязала по-голям напредък.
Зоя сложи ръце на кръста си.
– Справям се повече от отлично.
– Не, все още призоваваш само вятъра. А трябва да имаш контрол върху огъня и водата.
– Гришанската сила не работи по този начин.
– Значи според теб един дракон не може да контролира огъня?
Юрис май твърдеше, че е не само вихротворец, а и огнетворец?
– Сигурно си и вълнотворец освен това?
– Водата е най-слабата ми стихия, признавам. Роден съм на остров, където постоянно вали. Още от дете мразя дъжда.
– Значи твърдиш, че мога да призовавам от всички ордени?
– А защо иначе ще си правим целия този труд?
Изглеждаше невъзможно, но за съвсем кратко време Юрис ѝ беше доказал, че ограниченията на гришанската сила са много по-гъвкави от общоприетото. „Нима не съдържаме всички неща в себе си?“ Тези думи беше прочела отдавна, помнеше ги от писанията на Иля Морозов, един от най-могъщите Гриша за всички времена. Според него Гриша не би трябвало да се разделят на ордени, не би трябвало да има граници между талантите… стига науката да е достатъчно малка. Щом материята може да бъде разградена на едни и същи малки частици, то тогава един надарен Гриша лесно би трябвало да им въздейства. Според неговата теория създаването и комбинирането на муски можеше да разшири гришанската сила. А ако имаше и друг начин?
– Покажи ми.
Юрис се размърда, костите му изпукаха и тялото му прие драконовата си форма.
– Качвай се.
Зоя се поколеба, вперила поглед в големия звяр пред себе си.
– Това предложение не го правя на кого да е, буреносна вещице.
– А ако внезапно ти се сговни настроението и решиш да ме хвърлиш от гърба си? – каза Зоя и обхвана люспестия му врат.
Люспите бяха остри и студени на пипане.
– Само ако съм те направил достатъчно силна да оцелееш при падането.
– Колко успокоително!
Зоя опря крак в хълбока му, оттласна се и преметна другия през гърба му близо до врата. Не беше никак удобно. Драконите очевидно не бяха създадени за езда.
– Дръж се – каза той.
– Да бе, сериозно ли трябва да… – не довърши Зоя, вместо това ахна и се лепна за врата на Юрис, щом крилете му изплющяха и драконът се издигна в безцветното небе.
Вятърът брулеше лицето ѝ, развяваше косата ѝ, изкара сълзи в очите ѝ. И преди беше летяла, пътувала бе с летящите машини на Николай. Но онова нямаше нищо общо с това. Усещаше как Юрис манипулира въздушните течения, усещаше ясно движението на мускулите под люспите и дори как дробовете му се разширяват и свиват с всеки дъх. Усещаше мощта на побесняло стадо едри животни в тялото под себе си, могъществото на бурно море.
Нямаше нищо за гледане в Долината на светците. Ялова земя и плосък хоризонт. Това сигурно вбесяваше Юрис – да летиш, без да отиваш никъде. Но на Зоя не ѝ пречеше. С часове и дни можеше да лети така между еднообразното небе и монотонния пясък. Разсмя се, сърцето ѝ биеше силно. Ето тази магия ѝ бяха обещали като дете, мечтата, която вълшебните приказки обещаваха напразно. Де да беше изпитала това още като малко момиче!
– Отвори вратата, Зоя. – Думите изгромоляха в тялото на дракона. – Отвори очите си.
– Няма нищо за гледане!
Но не беше докрай вярно. Напред Зоя различи някакво неравно петно сред пейзажа и веднага разбра какво е.
– Обърни – каза тя настоятелно. – Искам да се върна.
– Не можеш и го знаеш.
– Обърни!
Силата на бурята плъзна в костите ѝ и тя се опита да завърти главата на дракона.
– Зоя от изгубения град – каза той. – Отвори вратата.
Драконът свърна в широк заход и се гмурна към руините на Новокрибирск.
Все едно падаха. Зоя беше камъкът, а кладенецът нямаше дъно, нямаше дъно празнотата в нея. „Не поглеждай към мен.“
Миналото я застигна, захлупи я. Защо сега? Заради Елизавета и нейния монолог за раните? Заради заяждането на Юрис? Заради изпитанието да я давят всеки ден, а Николай да се отдръпва все повече? Не искаше да мисли за Лиляна и всичко изгубено. Искаше да се потопи изцяло във вятъра и мрака отпред, в мъртвото сиво небе отгоре и в руините на един изгубен град в ниското.