Ала не това, а споменът за майчиното лице изпълни ума ѝ.
Красотата на Сабина беше удивителна – от онази красота, която кара и мъже, и жени да спират посред крачка на улицата. Но Сабина беше сключила лоша сделка. Омъжила се бе по любов за красиво и широкоплещесто сулийско момче без бъдеще. За известно време бяха бедни, но щастливи, а после бяха само бедни. Бореха се ежедневно за прехраната и това бързо изхаби любовта им. Дългите часове работа и дългите зимни месеци подрониха красотата на Сабина, а и духа ѝ. Почти не ѝ остана любов, която да даде на новородената си щерка.
Зоя всячески се домогваше до обичта на майка си. Винаги беше първа в училище, винаги изяждаше само половината си вечеря, а другата оставяше на Сабина. Пазеше тишина, когато майка ѝ имаше главоболие, и крадеше праскови за нея от овощната градина на графа.
– Може да те набият с камшик за това – казваше неодобрително майка ѝ.
Но винаги изяждаше прасковите, тъпчеше се до пръсване, въздишаше доволно, а после повръщаше до дървата за огрев.
Всичко се промени, когато Зоя хвана окото на Валентин Гранкин, богат майстор на карети от Стелт. Той беше най-богатият мъж на километри околовръст, два пъти овдовял, шейсет и три годишен.
Зоя беше на девет. Не искаше да се омъжва, но и не искаше да разочарова майка си, която я обсипваше с внимание като никога преди. За пръв път Сабина изглеждаше щастлива. Пееше в кухнята, готвеше изискани ястия с месото и зеленчуците, които Валентин Гранкин изпращаше в дар.
Вечерта преди сватбата Сабина направи портокалови кексчета и разстла на кревата малката сватбена рокля от златна дантела и красивата перлена диадема, които младоженецът беше осигурил. Зоя не искаше да плаче, но сълзите ѝ текнаха по своя воля.
Леля Лиляна беше дошла за сватбата чак от Новокрибирск… или така поне си мислеше Зоя, докато не я чу да спори с майка ѝ за сватбата, да я увещава, че идеята е лоша.
Лиляна беше по-малката сестра и в дома на Зоя рядко говореха за нея. Беше напуснала дома на родителите си рано и без много шум, прекосила бе страшната Долина на смъртната сянка, за да си пробва късмета в бедното градче Новокрибирск. Мястото беше добро за сама жена, имотите вървяха евтино, а предприемачите изпитваха такъв недостиг на работна ръка, че охотно вземаха жени на работа, която иначе би била запазена само за мъже.
– Той нищо лошо няма да ѝ направи, Лиляна – тросна са Сабина. Зоя седеше на кухненската маса, босите ѝ крачка забърсваха дюшемето, съвършеният кръг на портокаловото кексче стоеше недокоснат в чинията пред нея. – Каза, че ще изчака да ѝ тръгне кръвта.
– И какво, да му ръкопляскаме? – повиши глас Лиляна. – И как ще защитиш Зоя, ако онзи си промени решението! Продаваш собственото си дете.
– Всички сме за продан. Зоя поне ще се продаде скъпо и ще живее лесно.
– Скоро ще е достатъчно голяма да я вземат в армията…
– И тогава какво? Ще живеем с оскъдната ѝ надница? Ще служи, докато не я убият или ранят, а в най-добрия случай ще замине да живее някъде сама и бедна като теб?
– Справям се нелошо.
– Мислиш ли, че не виждам обувките ти? Че са вързани с връв да не им паднат подметките?
– По-добре да си сама, отколкото да те издържа някакъв старец, който не може да се оправи с жена на своята възраст. А и изборът си беше мой. След няколко години Зоя ще е достатъчно голяма сама да реши.
– След няколко години Валентин Гранкин ще си е харесал друго момиче.
– Толкоз по-добре! – отвърна троснато Лиляна.
– Махай се от къщата ми – изсъска Сабина. – И да не си дошла в църквата утре. Върви си в самотния дом с празните кутийки за чай, а моята дъщеря остави на мира.
Лиляна си тръгна, а Зоя изтича в стаята си и зарови лице в одеялата. Опитваше се да не мисли за думите на майка си и за образите, които пораждаха те, молеше се от сърце Лиляна да се върне, светците да я спасят, а междувременно възглавниците попиваха сълзите ѝ.
На следващата сутрин Сабина се оплакваше многословно от зачервеното ѝ лице, докато Зоя обличаше малката златна рокля, после гостите дойдоха да заведат булката в светия храм.
Там завариха леля Лиляна – стоеше при олтара и спореше със сащисания поп. Отказваше да отстъпи.
– Някой да разкара тази луда жена! – писна Сабина. – Не ми е сестра тя!
Хората на Валентин Гранкин сграбчиха Лиляна и я повлякоха по пътечката между пейките.
– Дърт пръч! – кресна Лиляна на Гранкин. – Сводница! – изкрещя на Сабина. А после плъзна обвинителен поглед по събралите се гости. – Всички вие сте свидетели! Та тя е още дете!