– Млъкни – изръмжа Валентин Гранкин, а когато тя не млъква, вдигна тежкия си бастун и я фрасна по главата.
Лиляна го заплю в лицето.
Той я удари отново и този път Лиляна подбели очи.
– Спри! – извика Зоя, дърпаше се неистово в хватката на майка си. – Спри!
– Престъпник – промълви едва чуто Лиляна. – Боклук.
Гранкин вдигна за трети път бастуна си. А Зоя разбра, че ще убият леля ѝ пред олтара и никой нищо няма да направи. Защото Валентин Гранкин беше богат и уважаван човек. И защото Лиляна Гарина беше никоя.
Изкрещя, звукът се изтръгна от гърлото ѝ като вой на диво животно. Силен порив на вятъра удари Валентин Гранкин и го събори на пода. Бастунът му изтрака на каменните плочи. Зоя сви ръце в юмручета, страхът и гневът ѝ се изляха като порой. Завихрена стена от вятър се издигна около нея и се взриви под купола на църквата, издуха покрива с оглушителен трясък. Гръмотевица отекна в безоблачното небе.
Гостите се развикаха уплашено. Сабина погледна дъщеря си със страх в очите, стиснала пейката зад себе си, сякаш щеше да падне, ако не се подпираше на нещо.
Лиляна извика, притиснала ръка към кървящата рана на главата си.
– Вече не можеш да я продадеш! Тя е Гриша. Незаконно е. Зоя е собственост на царя и ще замине да се учи в столицата.
Но никой не гледаше към Лиляна. Всички очи бяха вперени в Зоя. Тя изтича към леля си. Не знаеше какво точно е направила, нито какво означава стореното, знаеше само, че иска да се махне възможно най-далече от тази църква, от тези хора и от омразния дядка на пода.
– Оставете ни на мира! – извика тя, без да се обръща към никого конкретно, и в същото време към всички присъстващи. – Оставете ни да си тръгнем!
Хукнаха към изхода покрай Валентин Гранкин, който скимтеше на пътечката. Зоя сведе поглед към него и изсъска.
•
Именно Лиляна отведе нагиздената в сватбена одежда Зоя в Ос Олта. Нямаха пари за странноприемници, затова спяха в канавките и горичките край пътя, на студа.
– Представи си, че сме на кораб – казваше Лиляна – и вълните ни люлеят приспивно. Чуваш ли как скърцат мачтите? Ще се водим по звездите, нали?
– Накъде плаваме? – питаше Зоя.
Сигурна бе, че нещо шумоли в храсталака.
– Към остров, покрит с цветя, където водата в потоците е сладка като мед. Следвай онези две звезди и ни заведи до пристанището.
Всяка вечер плаваха към ново място – към бряг, където сребърни тюлени се припичат на пясъка, към красива пещера, където ги чака господарят на дълбините със зелените хриле, и така, докато не стигнаха до столицата и портите на двореца.
Бяха мръсни и смачкани от пътя, косите им бяха сплъстени, а златната сватбена рокля на Зоя – скъсана и прашна. Пазачите се изсмяха, когато Лиляна им каза за какво са дошли, но тя не им обърна внимание, стоеше със Зоя пред портите с изправен гръб и гордо вдигната глава. Дълго чакаха там, сгушени зиморничаво, докато накрая не излязоха млад мъж в пурпурен кафтан и една по-възрастна жена, облечена в червено.
– От кое село сте? – попита жената.
– От Пачина – отвърна Лиляна.
Двамата с младия мъж си казаха нещо за изпитания и кога изпитващите последно са ходили по онези места, а после жената вдигна ръкава на Зоя и опря длан в голата кожа под лакътя ѝ. Зоя усети прилив на сила по цялото си тяло. Вятър раздруса портите на двореца и сведе клоните на дърветата.
– Ааа! – ахна жената и си пое шумно дъх. – Какъв талант е пристигнал на портите ни в тези дрипи! Хайде, влезте, ще ви нахраним и стоплим.
Зоя стисна ръката на Лиляна, нямаше търпение двете да започнат това ново приключение, но леля ѝ коленичи пред нея и каза нежно:
– Аз съм дотук, малка Зоя.
– Но защо?
– Защото трябва да се прибера у дома при кокошките. Нали не искаш да умрат от студ? Освен това – добави Лиляна и приглади кичур коса зад ухото ѝ – на теб тук ти е мястото. Тук ще видят какъв диамант си отвътре, а няма да спрат само до хубавите ти очи.
– Това е за вас – каза младият мъж и пусна една монета в шепата на Лиляна.
– Ти ще се оправиш ли? – попита я Зоя.
– О, да. Знам ли, че си добре, всичко ще бъде наред. Хайде върви, че вече чувам бедните си кокошки как ме викат. Много са ми сърдити. – Лиляна я целуна по бузките. – Не поглеждай назад, Зоя. Не поглеждай към мен или към майка си в Пачина. Твоето бъдеще те чака.
Зоя все пак погледна назад с надеждата да зърне за последно леля си от другата стана на масивните порти. Но дърветата край алеята ги скриваха от погледа ѝ и тя не видя леля си повече.
Обучението ѝ започна същия ден. Настаниха я в Малкия дворец и веднага започна уроците си по четене, започна да учи шуански, започна и подготовката при онази ужасна старица, която всички наричаха Багра от колибата при езерото. Всяка седмица пишеше на леля си и всяка седмица получаваше дълго и подробно писмо с нарисувани кокошки по ъглите и разкази за интересните търговци, които минавали през Новокрибирск.