Фйерданските власти бяха особено строги към емиграцията на млади мъже – бъдещи войници – и бяха защитили в максимална степен от фалшифициране необходимите документи. Именно заради това Леони беше тук. За разлика от обикновените фалшификатори, тя можеше да промени хартията и мастилото така, че да съвпадат с оригиналните на молекулярно ниво.
Нина извади чиста носна кърпичка от джоба си и попи с нея челото на Леони.
– Ще се справиш.
Жената поклати глава.
– Трябва ми още време.
– Нямаме – отвърна неохотно Нина.
– А може би имаме – каза обнадеждено Леони.
Отраснала беше в Новий Зем, преди да отпътува за Равка, и като повечето фабрикатори, които се обучаваха в Малкия дворец, никога не беше влизала в сражение. Фабрикаторите дори не получаваха военна подготовка, преди Алина Старкова да оглави Втора армия.
– Може да пратим съобщение до „Верстотен“, да ги помолим да изчакат малко, докато…
– Няма да стане – прекъсна я Нина. – Корабът трябва да излезе в открито море преди залез. Капитан Биргир планира един от изненадващите си набези за тази нощ.
Леони изпъшка, после кимна към мъжа с мишето палто.
– Нина, ще трябва да минеш за негова съпруга.
Не беше идеалното прикритие. Нина работеше на пристанището от седмици и не беше изключено някой да я познае. Но рискът беше донякъде премерен.
– Как се казваш? – попита тя мъжа с палтото.
– Енок.
– Момчетата твои синове ли са?
Той кимна.
– Да. А това е баща ми.
– Всички ли сте Гриша?
– Само аз и момчетата.
– Е, току-що извади късмет, Енок. Аз ще ти бъда съпруга. Обичам дългите дремки, кратките годежи и предпочитам лявата страна на леглото.
Енок примигна, а баща му беше откровено скандализиран. Женя беше прекроила Нина да наподобява фйерданка, но скромността на северните жени изтощаваше Нина до смърт.
Опита се да стои на едно място и да чака търпеливо, докато Леони се трудеше над документите, а Адрик си говореше тихо с бежанците. Какво ли бе станало с другите Гриша? С трите жени? Наведе се да вземе непотребните вече документи, безценни сами по себе си и пропилени на вятъра. Две жени и шестнайсетгодишно момиче, за които не знаеха нищо. Дали бяха решили, че животът в нелегалност и страх е за предпочитане пред несигурното бъдеще в чужда страна? Или са ги заловили? Дали не бяха някъде там, уплашени и сами? Нина гледаше документите със свъсени вежди.
– Тези жени наистина ли са от Кейерут?
Леони кимна.
– Стори ми се по-простичко да не променям града.
Бащата на Енок направи знак против уроки. Старовремски жест, който уж гонеше злите мисли, отмиваше ги с водите на Дйел.
– В Кейерут изчезват момичета.
Нина потръпна – пак бе усетила странното потръпване и главоболието. Кейерут беше само на няколко километра от Гяфвале. Но пък можеше и нищо да не значи.
Разтърка ръце в опит да разкара внезапния студ, плъзнал по кожата ѝ. Искаше ѝ се Хилбранд да не беше споменавал за Ярл Брум. Беше преминала през толкова изпитания, но името на този човек още имаше власт над нея. Нина го беше надвила, него и хората му. Приятелите ѝ бяха взривили на малки парченца тайната му лаборатория, отвлекли бяха най-ценния му заложник. Брум би трябвало да изпадне в немилост. Срамът от поражението би трябвало да сложи край на кариерата му като командир на фйерданските дрюскеле и на бруталните му експерименти с юрда парем и гришански пленници. Ала незнайно как Брум бе запазил високия си пост, един от най-високите във фйерданската военна машина. „Трябваше да го убия тогава, на пристанището.“
„Ти показа милост, Нина. Никога не забравяй това.“
Е, Матиас можеше да си позволи лукса на милостта. Беше мъртъв, в края на краищата.
„Вижда ми се грубо да го споменаваш, любима.“
„А ти какво очакваш от една равкийка? Осен това с Брум още имаме сметки за уреждане.“
„Затова ли си тук?“
„Тук съм, за да те погреба, Матиас“ – помисли си тя и гласът в главата ѝ притихна. Винаги ставаше така, когато свалеше гарда си и си спомнеше какво е изгубила.
Опита се да прогони мисълта за тялото на Матиас, запазено чрез фабрикаторското изкуство, стегнато в брезент и въжета като баласт и скрито под одеяла и сандъци на шейната, която я чакаше в пансиона. Заклела се бе да го отведе у дома, да го погребе в земята, която той обичаше, за да намери Матиас пътя към своя бог. И ето че вече два месеца пътуваха с трупа му, влачеха този стряскащ товар от градче в градче. Имала бе много възможности да го положи в земята и да се сбогува. Защо не се беше възползвала от тях? Нина знаеше, че Леони и Адрик няма да повдигнат въпроса, но едва ли се радваха особено на това положение – да бъдат част от погребална процесия, която продължава с месеци.