По закон родителите на гришанските ученици получаваха щедра издръжка, която да им осигури спокоен живот. Когато научи това, Зоя помоли интенданта да изпращат парите на леля ѝ в Новокрибирск.
– Лиляна Гарина е моя настойница – каза му тя.
– Значи родителите ти са мъртви?
Зоя го изгледа мълчаливо, после каза:
– Още не.
Дори на десет годинки погледът ѝ бе достатъчно хладен и нетрепващ. Човекът само взе писалката си и каза:
– Дай ми адреса и трите ѝ имена.
Минаха шест години, преди Зоя да замине за първия си преход през Долината на смъртната сянка като млада вихротворка от Втора армия. Другите младоци наоколо трепереха от страх, някои дори плачеха, но Зоя не трепна, не показа страха си, макар че никой не би могъл да я види в пълния мрак на Долината. А когато стигнаха до Новокрибирск, тя слезе от пясъчния сал, преметна плитка през рамото си и каза:
– Ще ида да хапна някъде и да си взема гореща вана.
Едва когато се отдалечи от доковете и другарите си, Зоя си плю на петите. Тичаше окрилена по калдъръма към малкото ъглово дюкянче на Лиляна.
Влетя през вратата, стресна единствената клиентка, а Лиляна се появи откъм задната стаичка, избърса ръцете си в престилката и повиши глас:
– Каква е тази вря…
А щом видя Зоя, притисна ръце към гърдите си, сякаш сърцето ѝ щеше да изскочи.
– Момиченцето ми – ахна тя. – Умното ми момиченце.
И двете се прегънаха крепко.
Лиляна затвори магазинчето, после сготви вечеря и запозна Зоя с детето, което беше прибрала в дома си, след като родителите му не преживели последния си преход през Долината. Кльощаво, сополиво момиче на име Лада, което настоя Зоя да му разкаже всичко за Малкия дворец, за да го нарисува в детайли. Белиха лешници пред огнището, обсъждаха кокошките, Лиляна ѝ разказа всички интересни клюки за комшиите си. Зоя пък разказа за учителите и приятелите си, за стаята си в Малкия дворец, даде ѝ и подаръци – ботуши от телешка кожа, топли ръкавици и скъпо позлатено огледалце.
– И какво да правя с това? Да си гледам старото лице? – каза Лиляна. – По-добре го прати на майка си като предложение за мир.
– То е подарък за теб – настоя Зоя. – Така ще се поглеждаш всяка сутрин в огледалото и ще виждаш най-красивия човек, когото съм познавала някога.
•
Когато използва Алина да овладее Долината и да я разшири, Тъмнейший унищожи Новокрибирск, за да демонстрира могъществото си на своите врагове. Мракът погълна градчето, разсипа сградите му на прах, а жителите му станаха плячка за чудовищата, които обитаваха Долината.
След тази катастрофа никой не искаше да прекоси пясъците на Долината и минаха седмици, преди новините за жертвите да стигнат до Крибирск. Втора армия беше в хаос, Призоваващата слънцето беше в неизвестност – отвлечена или убита, – а Тъмнейший уж се бил появил някъде в Западна Равка. Но всичко това беше без значение за Зоя. Нейните мисли бяха съсредоточени върху едно – леля ѝ. „Сигурно седи в малкото си магазинче с Лада и кокошките – повтаряше си тя. – Всичко ще бъде наред.“ Чакаше и се молеше на всички светци, ден след ден слизаше до сухите докове на Крибирск и се надяваше на новини. Накрая нае един малък сал и навлезе самичка в дебрите на Долината.
Знаеше, че ако волкрите я намерят, ще умре. Не можеше да се бие с тях – те се плашеха само от светлина и огън. Нямаше друго оръжие освен силата си. Но въпреки това навлезе в мрака сама с малкия сал. Пропътува дългото разстояние до отломките от Новокрибирск. Половината град беше изчезнал, погълнат от мрака, стигнал чак до фонтана на централния площад.
Зоя изтича до магазинчето на леля си и не намери никого там. Вратата беше отключена. Кокошките кудкудякаха на двора. Чаша чай от бергамот, любимият на леля ѝ, стоеше на тезгяха, отдавна изстинала.
Цялото градче тънеше в мълчание. Някъде излая куче, проплака дете. Зоя тръгна по улиците, но никой не знаеше нищо за леля ѝ и нейната повереница, докато накрая зърна същата клиентка, която беше видяла преди години в дюкяна на Лиляна.
– Лиляна Гарина? Виждали ли сте я? Жива ли е?
Възрастната жена пребледня.
– Аз… Тя се опита да ми помогне, когато мракът дойде. Избута ме и аз успях да избягам. Ако не беше тя…
Зоя изхлипа жално, не искаше да чуе и дума повече. Храбрата Лиляна. Хукнала право към доковете, когато започнала врявата, винаги готова да помогне. „Защо поне веднъж не си се проявила като страхливка?“ В главата ѝ се блъскаха страховити образи, представяше си как тъмнината залива града, а чудовищата се спускат от небето, пищят пронизително и разкъсват леля ѝ. Цялата ѝ доброта не е означавала нищо, щедростта ѝ, състрадателното ѝ сърце. За тях тя е била само месо. А за Тъмнейший не е била дори това, не, той беше отприщил този ужас, за да даде урок на враговете си. Той, човекът, когото Зоя беше обожавала.