– Да те беше оставила да умреш – изсъска Зоя на жената и ѝ обърна гръб.
Намери тиха уличка, седна свита до една стена и плака горко.
– Усмихни се, красавице – каза ѝ един минувач. – Още сме живи! Още има надежда!
Тя изтегли въздуха от дробовете му и мъжът се срина на колене.
– Усмихни се – изсъска му тя, докато онзи почервеняваше с насълзени очи. – Усмихни ми се. И пак ми кажи онова за надеждата.
Остави го да лежи на земята и да се бори за въздух.
Пое назад през Долината, тиха и незабелязана с малкия сал, върна се в Крибирск и останките от гришанския лагер. Там научи, че Тъмнейший е вдигнал знамето си и е призовал своите верни Гриша да се стекат при него. Хората от Втора армия дезертираха, някои потеглиха към Тъмнейший, други се стичаха към Ос Олта с надеждата да организират някаква съпротива.
Зоя открадна кон и язди цяла нощ към столицата. Щеше да намери Тъмнейший. И да го унищожи. Щеше да стъпче мечтата му да управлява Равка дори ако трябваше лично да поведе Втора армия.
Така и не бе казала на Алина защо е решила да се сражава на нейна страна, защо се е обърнала срещу човека, когото доскоро почиташе като светец. Стояла бе рамо до рамо с Призоваващата слънцето. Сражаваха се и победиха. Изгориха Тъмнейший на клада…
– Но раната все още кърви – каза драконът. – И истинската сила ще ти убягва, докато раната не се затвори окончателно.
– Не искам да се затвори – каза гневно тя, страните ѝ – мокри от сълзи. Ниско долу виждаше версията на Новокрибирск, която съществуваше в този здрачен свят, като черен белег върху пясъка. – Имам нужда от нея.
Раната беше напомняне за собствената ѝ глупост, колко лесно се бе доверила на Тъмнейший, на обещанията му за сила и стабилност, колко охотно му беше заела силата си – доброволно и с радост. Никой не я беше принудил. „Дамата с теб ще променим света“ – така ѝ беше казал. А тя, глупачката, му беше повярвала.
– Зоя от изгубения град. Зоя с разбитото сърце. А можеш да си толкова повече.
– Защо не дойдохте? – изхлипа тя, изненадана от новата порция сълзи. Смятала бе, че отдавна е проронила последните. – Защо не я спасихте? Нея и другите в градчето?
– Не знаехме какво е намислил Тъмнейший.
– Трябвало е да се опитате!
Завинаги щеше да си остане момиченцето, което плаче, забило лице във възглавницата, и шепти молитви, които никой не чува. Завинаги щеше да остане онова дете, облечено в златна дантела, което водят като животно на заколение. Онзи ден в църквата я беше спасила силата ѝ и на нея Зоя се беше научила да разчита, развила я бе според възможностите си. Но тази сила се оказа недостатъчна да спаси Лиляна. След войната опита да намери Лада, надяваше се детето да е оцеляло. Не откри и следа. Никога нямаше да разбере какво се е случило с онова момиче с грейнали очички.
– Можеш ли да ни простиш? – попита Юрис. – За глупостта ни? За слабостта? Че правим грешки въпреки могъществото си? Можеш ли да простиш на себе си?
Задето е обичала Тъмнейший. Задето го е следвала. Задето не е успяла да спаси Лиляна. Задето не успя да защити Втора армия. Списъкът с престъпленията ѝ нямаше край.
„Зоя – изгромоли драконът. Не беше дума, а по-скоро мисъл, която се вмъкна в главата ѝ, придружена от усещане за вечност. – Отвори вратата. Свържи миналото си с бъдещето.“
Зоя облегна глава върху врата на дракона и усети сила да протича през тялото ѝ. Чу сърцето си да бие в унисон с неговото, бавно и неуморимо, а под този ритмичен звук чу нещо друго, нещо дълбоко и ниско, звук, който докосваше всичко, звукът на вселената, на съзиданието в сърцето на света. Трябваше да е достатъчно силна, но каквото и да искаше Юрис от нея, Зоя не откриваше пътя.
„Ти си проводникът, Зоя. Ти ще върнеш Гриша към предназначението им, каквото е било преди времето и трагедията да изродят тяхната сила. Но първо трябва да отвориш вратата.“
„Защо аз?“ – попита тя.
„Защото си избрала тази пътека. Защото твоят цар ти има доверие.“ Юрис наклони криле и зави в широка дъга към двореца. „Защото си достатъчно силна да преживееш падането.“
26
Исак
ИСАК ИЗРЕЦИТИРА ИНФОРМАЦИЯТА, която беше успял да измъкне от Ери, макар да му стана малко криво, че предава доверието на принцесата. Преразказа подробно всичко, което Ери му беше казала за Тавгарад, а Тамар беше научила чрез източниците си, че една от гвардейките, млада жена на име Маю Кир-Каат, има брат близнак, който също служи в шуанската армия.