Настоял бе, че е готов за ритуала. Елизавета искаше да го отложат с още няколко дни, за да затвърди той контрола си над демона, но Николай не смееше да поеме този риск. Трябваше да се върне в столицата. И това дори не беше основната причина да бърза. Усещаше как чудовището става по-силно с всеки изминал ден, а готовността му да откликва своевременно можеше да се тълкува и по друг начин – не защото Николай придобива по-добър контрол над него, а защото демонът няма търпение да разпери криле и да полети на воля.
– Само още няколко дни – настояла бе Елизавета.
Но Николай не отстъпи.
– Утре – каза ѝ той.
Или каквото минаваше за „утре“ в това трижди прокълнато място.
Имаше нужда да заспи, да си почине поне за кратко от мисли за предстоящото предизвикателство. Усещаше как чудовището чака, дебне. Сякаш знае, че на следващия ден ще се изправят един срещу друг, и няма търпение да влезе в този двубой. Това нетърпение плашеше Николай повече от мисълта, че след броени часове ще се наниже на трън. Отчаяно имаше нужда от чаша вино. Не, зарежи чашата. Би пил направо от бутилката.
Само дето тук вино нямаше. Нито храна, с която да отрупа чинията си. Беше гладен, но стомахът му не къркореше. Беше жаден, но устата му никога не пресъхваше.
Наблюдаваше как Зоя гледа пламъците. Тя раздвижи пръсти, огънят припука силно и изпусна искри. Николай можеше само да гадае на какво е успял да я научи Юрис за толкова кратко време. Зоя носеше същите дрехи като в сутринта, когато се пренесоха тук, без наметалото от грубо тъкан плат, което беше захвърлила отдавна. Наситеното синьо на кафтана ѝ, така познато и обичайно, му носеше утеха.
Беше подвила крак под себе си, подпряла лакът на коляното. Изглеждаше спокойна, необичайно спокойна, даде си сметка Николай. В двореца Зоя винаги се движеше с грация и изящество, с високо вдигната глава и поглед, остър като нож. Но явно е било грацията на актриса, осъзна Николай. Зоя винаги играеше роля, винаги беше нащрек. Дори с него.
Той се разсмя изведнъж и Зоя обърна глава да го погледне.
– Какво?
Николай поклати глава.
– Май ревнувам.
– От какво?
– От един дракон.
– Само гледай Юрис да не те чуе. И без това има високо мнение за себе си.
– Нормално. Може да лети и да издиша огън, а сигурно има и куп злато, скрито някъде.
– Това е клише. Може да не е злато, а скъпоценни камъни.
– И благодарение на него изглеждаш така.
Зоя вдигна вежда.
– Как по-точно?
– Спокойна.
Тя изправи гръб и за огромно съжаление на Николай бронята ѝ щракна на мястото си.
След минутка Зоя попита:
– Какво ще стане, щом напуснем това място?
– Да се надяваме, че няма да има твърде много пожари.
Зоя въздъхна.
– Не ми се мисли какви са ги натворили Давид и Кювей в наше отсъствие. Като нищо може да са взривили половината столица.
– Това звучи напълно правдоподобно, уви – призна Николай. Потърка с ръка главата си. Червено вино. Бяло вино. Или онова питие от ферментирали череши, което беше опитал във Вранския клуб. Всичко би дал за малко разтуха, за една нощ дълбок сън. Дори приспивателното на Женя не действаше тук. Само му забавяше мислите. – Нямам представа какво ще заварим в Ос Олта. Дори не знам кой ще бъда аз утре.
– Ще бъдеш какъвто винаги ти е било писано. Царят на Равка.
„Може би – помисли си той. – Или бъдещето на Равка ще падне върху твоите плещи.“
Извади сгънат документ от джоба си и го остави до ръката ѝ. Тя го взе, завъртя го и се намръщи на восъчния печат с царския герб от пръстена на Николай.
– Какво е това?
– Спокойно, не е любовно писмо. – Тя обърна лице към огъня. Нима дори шеговитият намек за любов я изправяше на нокти? – Това е царски декрет, с който те обявявам за протектор на Равка и военачалник на Първа и Втора армия.
Тя го стрелна с поглед.
– Ти какво, окончателно ли се побърка?
– Опитвам се да постъпя отговорно. И това май не се отразява добре на храносмилането ми.
Зоя метна писмото на пода, сякаш хартията я е опарила.
– Смяташ, че утре няма да оцелееш.
– Надеждите на Равка не бива да живеят и умират с мен.
– Да, и затова си решил да ги тръснеш на моята глава.
– Ти си една от най-могъщите Гриша в историята, Зоя. Кой по-добре от теб би могъл да защити Равка.
– А ако ти кажа, че не искам?
– И двамата знаем, че не е така. Споменах ли, че постът върви със страхотни сапфири? – Николай опря длани на коленете си. – Ако близнаците и Триумвиратът не са успели да скрият изчезването ни, страната може вече да е в хаос. Знаем, че е възможно да не преживея ритуала утре и че някой ще трябва да възстанови реда. Всички, които имат поне капка кръв на Ланцови във вените си, ще предявят претенции към трона, а враговете ни ще използват възможността да разкъсат страната. Ще трябва да избереш един от претендентите – най-умния, най-чаровния или…