– Той вече беше мъртъв. Ударил се беше в едно дърво, когато го хвърлих. Вратът му беше счупен. Малките избягаха.
Зоя стана. Обърна се с гръб към Николай и за негова изненада смъкна кафтана от раменете си. Коприната падна на локва в краката ѝ. Неканено желание сгорещи главата му и бързо се отля, щом очите му попаднаха на осемте дълги и дълбоки белега върху голия ѝ гръб.
– Другите Гриша побесняха – продължи тя, – но белия тигър го бях убила аз и муската не можеше да отиде при друг. Затова превързаха раните ми, а аз взех зъбите на тигъра за гривна.
Светлината от огъня улавяше перлената повърхност на белезите. Чудо бе, че е оцеляла.
– И не си помолила някой лечител от вашите да ги изцели? Или някоя шивачка да ги махне?
Тя вдигна кафтана на раменете си и го закопча.
– Той ме беляза и аз – него. Ранихме се взаимно. Реших, че си струва да помня това.
– И Тъмнейший не ти е забранил да вземеш муската въпреки постъпката ти?
– Би бил в правото си, но не го направи. Толкова мощна муска се намира рядко и би било жалко да се похаби. Облякоха в сребро зъбите на тигъра и ги запоиха стегнато на китката ми. Без закопчалка, така че никога да не махна гривната. Така се правят най-силните муски.
Погледна през черчевето на прозореца към плоското, сиво и безкрайно небе.
– Когато това приключи, Тъмнейший нареди да ме заведат в палатката му и ми каза: „Е, Зоя, ти освободи малките тигърчета. Постъпи себеотрицателно. Но в крайна сметка именно ти се сдоби с могъща муска. По-силна от онези, които по-старшите Гриша ще получат въпреки търпението си. Какво ще кажеш за това?“ Неодобрението му ми причини по-голяма болка от ноктите на тигъра. Явно дълбоко в себе си винаги съм се бояла, че той ще ме отпрати, ще ме изгони от Малкия дворец. Казах му, че съжалявам. Но той явно ме е познавал добре още тогава. Попита ме: „Това ли искаш да кажеш наистина?“ – Зоя прибра тъмен кичур коса зад ухото си. – И аз му казах истината. Вдигнах брадичка и казах: „Да си гледат работата. Моята кръв обагри снега.“
Николай преглътна с мъка напушилия го смях, а лицето на Зоя се разтегли в лека усмивка.
– Това му хареса. Каза ми, че съм се справила добре. А после каза… „Внимавай със силата, Зоя. И най-голямата сила няма да ти спечели обичта им.“
Думите затиснаха Николай с тежестта си. „Към това ли се стремим всички?“ Това ли бе търсил той в библиотеката, във всички онези книги? За това ли бе обиколил моретата? За това ли направи и невъзможното да се възкачи на трона, за това ли правеше всичко по силите си да го задържи?
– Ти това ли искаше, Зоя? Обич?
Тя бавно поклати глава.
– Не мисля. Исках… стабилност. Безопасност. Не исках никога повече да се чувствам безпомощна.
– Никога повече?
Мисълта, че безстрашната Зоя някога се е чувствала безпомощна, беше нелепа. Но тя не отговори на загатнатия му въпрос и вместо това каза:
– Когато Юрис счупи гривната, все едно ми откъсна крайник. Не можеш да си представиш какво ми причини.
Не можеше, права беше. Не можеше да си представи и друго – с какви думи би могъл да я утеши.
– Какво стана с тигърчетата?
Зоя плъзна пръсти по перваза на прозореца и по пода се посипа пясък.
– Той ми каза, че… Тъмнейший каза, че майката щяла да усети моята миризма по тях и да ги изостави. – Гласът ѝ потрепна едва доловимо. – Каза, че съм ги обрекла на смърт с постъпката си. Че със същия успех съм можела да им срежа гърлата. Че тя ще ги остави да умрат в снега. Но аз не го вярвам. А ти?
Лицето ѝ беше спокойно, но не и очите. Николай имаше чувството, че го гледа младото момиче от онази кървава и студена нощ.
– Не го вярвам – каза той. – Изобщо.
– Добре – каза тя. – Добре… – Подръпна решително маншетите си и тръсна глава. – Всеки мой любовник през годините питаше за белезите. И аз измислях по някоя нова историйка за всеки от тях.
Не му беше приятно да си мисли за любовниците ѝ, установи Николай.
– А аз с какво заслужих истината?
– Предложи ми управлението на цяла страна в лицето на сигурна смърт.
– Важно е човек да има стандарти, Назяленска.
Зоя кимна към подпечатания декрет, който се валяше на пода.
– Още не е късно да изгориш това.
Николай си мислеше за гладкия ѝ гръб и пресичащите го стари бразди. За високо вдигнатата ѝ брадичка, инатливо някак. Представи си я свита в снега, с риск да изгуби благоволението на обожавания ментор, с риск да изгуби живота си, за да спаси онези мъници.
– Колкото повече те опознавам – каза той, – толкова повече се убеждавам, че Равка има нужда точно от теб.
И в този миг му се прииска нещата да стояха другояче. Утрешният ден да не вещаеше смъртта му. Да се водеше от сърцето си, а не от дълга.