Защото Зоя не беше нито мила, нито добричка.
Но вече беше царица.
28
Нина
НИКОГА НЕ БЕШЕ ПРИСЪСТВАЛА на толкова дълга и странна вечеря. Една от хубавите стаи в пристройката до параклиса беше подготвена за частната вечеря на Брум, дъщеря му и нейната нова учителка. Храната значително превъзхождаше простичките блюда, които се сервираха в столовата на манастира – костур с миди, зеле със сметана, пушена змиорка, мариновани гъби и задушен праз лук. Нина мушна в джоба си две пъдпъдъчи яйца, в случай че Трасел си пада по деликатеси, като тайничко се чудеше дали вечерята няма да завърши със захаросани бадемови курабийки. Така де, шпионажът не беше в противоречие с надеждата за хубав десерт.
Същия следобед Брум беше разпитал Адрик и Леони и отговорите им явно го бяха задоволили. Нина се боеше, че Адрик ще оттегли неохотното си съгласие с плана им сега, когато бяха привлекли към себе си вниманието на Ярл Брум, самия командир на дрюскеле, но той я изненада.
– Винаги съм знаел, че ще умра млад. – Говореше някак угнетено, както винаги. – Щом ще се мре, поне да сритам отзад тоя мазен убиец.
Тази вечер Нина бе Нина Зеник, седнала на една маса с най-големия си враг – бившия ментор на Матиас и вдъхновителя на някои от най-страшните престъпления срещу нейните Гриша. Но в същото време беше и Мила Яндерсдат, бедна млада жена, чиито сътрапезници я превъзхождат във всяко измеримо отношение. И в двете си роли обаче трябваше да гледа как приятелката ѝ страда.
А Хане наистина ѝ беше приятелка. Момичето, което се измъква от манастира да изроди нежелано бебе. Което препуска през полето, привело снага над врата на коня, или стои в класната стая, вдигнало ръце в бойна стойка с поруменели страни. Роден боец. В нея имаше нещо диво и щедро, което можеше да разцъфне във вълшебно цвете, ако Хане му дадеше шанс. Това би могло да се случи в Равка. И определено нямаше да се случи тук, на тази маса.
Брум подложи Хане на безкраен разпит за подготовката ѝ в манастира и плановете ѝ за следващата година.
– С майка ти сме се затъжили за теб, Хане. Липсваш ни в Дйерхолм.
– Вие също ми липсвате, татко.
– Ако само зарежеш тези свои неприемливи занимания и положиш усилие, знам, че ще се представиш добре в палата. Само си помисли колко хубаво би било пак да сме заедно като семейство.
– Да, татко.
– Не ми харесва да стоиш още тук, особено заради чуждестранните влияния, които заразяват тези малки градчета. Игуменката ми каза, че намерила иконка на някакъв езически светец, скрита под възглавницата на послушница. Мястото ти е в Ледения палат.
– Да, татко.
Опитите на Хане да насочи разговора към академичните ѝ интереси удариха на камък – Брум само махна пренебрежително с ръка.
– Ти винаги си била умна, Хане, но това няма да ти осигури влиятелен съпруг.
– Нима той не би искал съпруга, с която да обсъжда на равна нога политиката и държавническите въпроси?
Брум въздъхна.
– Мъж, който по цял ден се занимава с делата на държавата, не би искал да обсъжда същите неща със съпругата си. Ще иска някой да го утеши, да го забавлява, да му напомни за по-приятните неща в този свят, нещата, които той защитава на всяка цена.
Нина само дето не се задави. Току-виж повърнала прекрасната вечеря.
Спорът между Хане и баща ѝ се разгорещи и Нина се изниза дискретно от стаята. Брум беше отседнал във фабриката, щеше да си тръгне на сутринта, а техният план щеше да изчака заминаването му.
Нина мина през умивалнята, после пребърка джобовете на палтото, което Брум беше преметнал на един стол в дневната. Намери писмо, в което се говореше надълго и нашироко за „малкия Ланцов“ и за някакъв човек на име Вадик Демидов. Постара се да запомни информацията дословно, но нямаше излишно време – трябваше да се върне на масата, преди отсъствието ѝ да е предизвикало въпроси.
Загаси свещта и се изниза на пръсти от дневната. Ярл Брум стоеше в слабо осветения коридор.
– Ох! – изписка тя и вдигна ръка към шията си. – Стреснахте ме.
– Да не би да се изгубихте по обратния път от умивалнята?
– Не, сър – каза тя, уж задъхано. – Видях, че свещите догарят и влязох да ги изгася.
– Това не е ли работа на прислугата, Енке Яндерсдат?
– Викайте ми Мила, моля.
Брум я изгледа от горе надолу.
– Това не би било докрай редно.
Фйерданите и любимото им благоприличие. Дали пък не се затрупваха с безброй правила само заради вълнението да ги нарушават?
– Простете ми – каза тя и се сгъна в излишно дълбок реверанс. – Не исках да ви обидя. Боя се, че провинциалните ми маниери са ви разочаровали.